Да, обувките бяха нещо прекрасно. Преди три години Настя си бе купила такива обувки, когато беше в Италия, и после си скубеше косата от яд, че бе взела само един чифт. Бяха изработени от изключително мека кожа, имаха невероятно удобна форма и да ги носиш беше също толкова леко и удобно, колкото да носиш пантофи. Краката й не се уморяваха и дори да отичаха в горещите летни дни, тялото не страдаше, стъпило в тези забележителни обувчици. При това те бяха с токче и изглеждаха повече от прилично. Настя, която преди това обикновено носеше спортни обувки, за две години износи своите вълшебни обувчици, докато заприличаха на парцали, и сега страдаше от перспективата отново да обува маратонките, с които през лятото щеше да й бъде направо тежко. Но за съжаление тя не можеше да носи нищо друго, освен маратонки. Само онези обувчици. А в Русия, кой знае защо, не внасяха такива.
Не беше минала и половин минута от мига, когато тя приключи разговора с мъжа си, и телефонът отново нададе глас. Отново интервалите между позвъняванията бяха междуградски. Сигурно Льоша бе забравил да й каже нещо.
— Да, слънчице — изгука тя, когато вдигна слушалката.
В отговор Настя чу смутено покашляне:
— Добър вечер, Анастасия Павловна.
Настя трепна. Изобщо не беше очаквала да чуе този глас. Нима животът й отново щеше да се изпълни с проблеми?
— Здравейте, Анатолий Владимирович — предпазливо отговори тя.
— Познахте ме значи?
— Разбира се, имам добър слух.
— Честита Коледа и Нова година!
— Благодаря, и на вас честити.
Възцари се неловко мълчание. Сърцето на Настя заби лудо. Очакваше от това позвъняване всичко, само не и радостни вести.
— Анастасия Павловна, всъщност ви се обаждам… Едуард Петрович не е много добре.
— Какво му е?
— Рак. Слава богу, лекарите се надяват, че може да се оперира. Утре ще го докараме в Москва, в клиниката вече ни очакват. Ще го оперират.
— Много ли е зле?
— Ами… обективно погледнато — не много. Движи се самостоятелно, продължава да работи. Но нали го знаете Ед, винаги е бил на крак, винаги е бил бодър и енергичен. Фактът, че сега по-малко се движи и бързо се уморява, е истинска катастрофа за него. Има хора, за които това е нещо нормално, в такова състояние те живеят с години, с десетилетия, а Ед смята, че животът му е свършил.
— Мога ли да помогна с нещо?
— Благодаря, Анастасия Павловна, нищо не е нужно, всичко вече е направено. Само си помислих, че преди операцията Едуард Петрович сигурно ще иска да си поговори с вас, та исках да ви помоля да не показвате колко зле изглеждат нещата, ако ви се стори така. Знаете ли, той е като дете, готов е да пита първия срещнат има ли надежда. И вярва на всичко, което чуе в отговор.
— Защо смятате, че ще иска да говори с мен?
— Знам. Той изпитва много топли чувства към вас.
— Не сме общували повече от година — каза Настя. — Сигурно вече ме е забравил.
— Не сте права, помни ви и говори много хубави неща за вас. А не ви се обажда, защото не иска да ви създава проблеми. Но преди операцията със сигурност ще ви се обади, може би дори ще ви помоли да отидете при него в клиниката. Нали няма да му откажете?
— Не, разбира се. Ще дойда, ако ме помоли.
Денисов. Могъщият финансист, който бе купил и сложил в джоба си цял град с все администрацията и правоохранителната му система, богат като Крез. Човек, за когото нямаше нищо невъзможно. На два пъти Настя му бе помагала, веднъж и тя поиска помощ от него. Денисов й помогна, като плати за това със смъртта на собствения си син. Отношенията им бяха сложни. Едуард Петровия никога не я молеше да направи нещо в разрез със закона, и двата пъти бе ставало дума само за помощ при разкриване на престъпление и намиране на убийци. Но Настя Каменская, която работеше в милицията от дълги години, разбираше, че едва ли има право да разчита на безспорна порядъчност от страна на един крупен мафиот. Разбира се, искаше й се да се надява, че Ед Бургундски, както го наричаха приближените му, не би злоупотребил с познанството им и не би се опитал да я въвлече в някаква гадост. Но не можеше да заложи главата си за това.
А сега Денисов беше болен. Излизаше, че и за него има невъзможни неща. Неща, срещу които са безсилни всичките му несметни богатства и многобройни връзки.
На Настя й се стори, че водата във ваната стана съвсем студена. Пусна горещата, но това не помогна и тя разбра, че просто е нервна. Отново я полазиха тръпки. А колко хубаво бе започнало всичко! Пенлива вана, хубава книга, разговор с Алексей…
Застана под душа, за да отмие сапуна, и този път не изпита ни най-малко удоволствие от любимата си процедура. Човек никога не знае къде ще го намери нещастието. Взрив, терорист, маниак. Или неизлечима болест. Беше й жал за Денисов. А имаше ли право да изпитва съжаление? Имам, реши Настя. Каквито и да са неговите взаимоотношения със закона. Всеки човек има право на съчувствие, когато го сполети нещастие. Особено подобно нещастие.
