На Миша не му се искаше да изпитва никакво „зашеметяване“. Искаше му се всичко по-бързо да се изясни, та повече да не се среща с натрапчивата особа, мечтаеща за страстна любов, завършваща с брак. Една от задачите, които му бе поставила Каменская, беше да изясни дали Анна Лазарева не е била жертва на насилие като малка, а по-конкретно — на нападение вечер в пуст вход. Опитът бе показал, че серийните убийци избират жертвите си неслучайно. Жертвата трябва да отговаря на определени „изисквания“ — например да прилича на някого или да бъде облечена по определен начин, или да има определена професия и така нататък. Първото, което се прави при появяването на сериен убиец, е грижлив анализ на всички сведения за потърпевшите и опит да се моделира „образът на жертвата“, за да се разбере защо този образ е именно такъв, и вече оттам се тръгва към моделиране личността на престъпника. По делото за седмината удушени „образът на жертвата“ изобщо не се очертаваше. Три жени и четирима мъже с толкова различна възраст и толкова различни като външност. Но ги обединяваха времето, мястото и начинът на убийството. Ето защо версията беше, че именно тези признаци са водещите, главните за убиеца. Все му е едно кого ще убие — важно е това да стане непременно вечер във входа на жилищен блок. И то да убие не с нож, не с куршум, а именно чрез удушване. Такава мания би могла да се появи у човек, който като малък е бил нападан при аналогични обстоятелства. Отначало у детето се поражда непреодолим (и между другото — напълно естествен) страх от пусти входове, особено вечер. После, с годините и под влияние на различни процеси, извършващи се в психиката, у този човек може да се оформи точно толкова непреодолимо влечение да направи онова, от което толкова години се е страхувал. И така да убие страха си.
Именно затова Каменская поръча на Миша да се опита да научи дали нещо подобно не се е случвало на Лазарева като малка. Настя, от своя страна, смяташе да разрови материали с дългогодишна давност, в които става дума за нападения над деца и млади момичета, и да види дали в списъците там няма да се мерне името на Анна.
Доценко се пържеше на тих огън, докато си проправяше път към интересуващия го въпрос от всички възможни страни, но още не бе научил нищо интересно от новата си позната. Нито разговорите за тягостни спомени от детството, нито опитите да поразсъждават за Фройд и психоанализата бяха дали резултат.
Михаил се чувстваше неловко, виждаше, че Анна съвсем сериозно гледа на него — красивия, висок, неженен „журналист“, спец по любовните романи — като на кандидат за женитба, макар че — ей богу! — той не й бе давал никакви надежди, не бе говорил за любов, не беше я канил в леглото и изобщо се бе държал дори неприлично целомъдрено. Но такава си беше Аня Лазарева, неслучайно го бе предупреждавала осведомената дама от Федерацията по баскетбол. Момичето безрезервно вярваше във всичко, в което искаше да вярва, раздухвайки пламък от най-дребен повод, дори мним. И Доценко с нетърпение очакваше онзи благословен миг, когато би могъл вече да не ходи всяка вечер в седем часа на „Профсъюзна“.
Паригин се тревожеше все повече и повече. Вече от няколко дни той наблюдаваше този детектив от „Петровка“ — Доценко — и нищо не се проясняваше. Това момче се разкарваше из целия град, вечер се срещаше с някаква продавачка на вестници, грозна дългарана с дълъг, червен от студа нос (да се чудиш какво ли е намерил в нея?), и нито веднъж през цялото това време край него не се появи никой от хората, които бяха дошли в дома на Паригин. За всеки случай Евгений остави Доценко на мира за половин ден и проследи другия детектив, с когото Михаил излизаше от службата им. Може би Доценко работеше заедно с някого и с онези тримата се срещаше не самият той, а неговият колега. Но и това мероприятие не даде резултат. Никой от тримата не се мяркаше в обозримото пространство.
Гризеше го тревога не само за него самия, но и за парите, нужни на Лолита. Пари трябваше да се намерят на всяка цена, защото ситуацията не можеше да съществува до безкрай в сегашния си вид. Лолита и племенникът му не живееха в дома си, момчето не ходеше на училище, добре поне, че Лола си взе неплатен отпуск. Не беше работа това. Неслучайно се казва, че няма нищо по-постоянно от временното. Понеже на врата му увиснаха роднините, Евгений, първо, си загуби жилището, което би могъл да използва като място за среща или дори като място за изпълняване на поръчка (и това се бе случвало!), а, второ, загуби свободата да пътува. Ако възникнеше необходимост, сега нямаше да може да напусне Москва задълго, защото трябваше да се грижи за Лолита и малкия Серьожа. Те не можеха да излизат от къщи, той дори им бе забранил да говорят по телефона, така че остана единствената им връзка с външния свят, да не говорим за пазаруването. Не, трябваше по някакъв начин да овладее ситуацията и да я доведе до логичен край.
