На Паригин — опитния професионален убиец — дори през ум не му минаваше да използва уменията си, за да се отърве от кредиторите на покойния си братовчед. Дълговете трябва да се връщат — това не подлежеше на коментар. Кредиторите не са виновни, че някой не им се е издължил. Те са дали на човека пари назаем, повярвали са на честната му дума, дори нищо не са взели като залог. За какво да ги убива? По-добре да почака на някого да потрябва някой да бъде убит, да получи поръчката, да я изпълни, да вземе полагащия му се „хонорар“ и да върне дълга на братовчед си. Така ще бъде честно. А да убива хората, които искат да им се върнат парите със съответните лихви и искат това напълно справедливо, не е почтено. Погледнато отстрани, това беше странна логика, но за Паригин тя изглеждаше нормална. Има убийство и убийство, смяташе той. Да убиеш човек, като изпълняваш платена работа, далеч не е същото като да отнемеш живота на човек, с когото не можеш да се разбереш с добро и да прекратиш конфликта. Второто е срамно и недостойно за истински мъж. Докато първото е напълно допустимо.
Евгений рядко четеше вестници, предпочиташе да научава новините от телевизионните информационни емисии. Обичаше да гледа телевизия, включваше телевизора машинално още с влизането вкъщи, грижливо изучаваше списание „ТВ парк“, предварително си набелязваше предавания и филми, които не бива да пропусне, дори ги подчертаваше в програмата със син маркер. А вестници купуваше само като четиво за из път или в случай че се наложи дълго да чака нещо или някого. Тази сутрин, докато се бръснеше пред огледалото, Паригин си каза, че май е време да се подстриже. След като в седем вечерта „изпрати“ Доценко до „Профсъюзна“ и се убеди, че той отново тръгва със своята червеноноса дългарана, Евгений реши, че вечерта вече не обещава нищо интересно и със спокойна душа влезе в един бръснарски салон. Там, докато чакаше на опашка, взе от масичката във фоайето вестниците, оставени вероятно преди няколко дни от разсеяни посетители…
— Ей, човече, да не заспа? — разнесе се над ухото му весел глас. — Дойде ти редът. Ще сядаш ли изобщо да те подстригват?
— Да, да, идвам! — сепна се Паригин, пъхна вестника в джоба на якето си и тръгна към салона.
Гледай ти, толкова бе потънал в мислите си, че не бе забелязал как му е дошъл редът. Дебелата фризьорка тракаше с ножиците някъде край тила му, а Евгений седеше, притворил очи, и се мъчеше да подреди мислите си. Каква странна статия! Някакъв младеж, когото после намират убит признава, че е извършил убийство преди година и половина. Това, както и да е, но тази плашеща фраза за някакъв магнетофонен запис… А няколко дни след това при него, Паригин, идват някакви мутри и също се опитват да направят запис на признанието му в убийство. Каква прилика! Но какво значи това? Ако се вярва на статията, това момче е било информатор, работило е за ченгетата и пак те са го издънили, допуснали са изтичане на информация, а криминалната структура, с която хлапакът е бил свързан, естествено не е изтърпяла предателя и завинаги му е запушила устата. Добре, да допуснем, че момчето наистина е било агент на „Петровка“. Но нали той, Евгений Паригин, не е във връзка с никого и на никого не дава информация. Тоест не може да са го издънили милиционерите. Защо тогава онези мутри посетиха и него?
Ами затова. Първоначалната му догадка се оказа правилна. Милицията се е захванала да разчиства стари дела, опитва се да разкрие поне известна част от „висящите“. Явно началството им там се е сменило, затяга гайките. И тия гадове са изобретили универсален способ — обикалят всички заподозрени и се опитват да изтръгнат от тях признание, като разчитат на силата и ефекта на изненадата. Минало е много време след престъплението, човекът отдавна се е успокоил, решил е, че му се е разминало, опазили са го ангелите, обаче ей на — не било така. Малко хора биха устояли и запазили самообладание. Хлапакът, как беше — Никита Мамонтов май, не е удържал на напъна. При Паригин тоя номер не мина, защото не е такъв човек, но с много други определено ще мине. Сега останаха малко опитни и психологически закалени изпълнители, повечето са млади-зелени, веднага се пречупват и си развързват езиците. Вярно, такива вземат по-евтино, работят за грошове, но и качеството, което дават, е съответното. Ето ви го и резултата.
Значи все пак са били ченгета. Олекна му, защото събитията намериха своето обяснение. Най-важното е, че не са били възложителите, на тях Евгений не би могъл да им излезе насреща. Тоест би могъл, но съществуваше риск да се издаде, а нали неговата най-стабилна защита през всичките тези години беше грижливо пазената анонимност. Никой от възложителите не знаеше истинското му име, само псевдонима и начина за връзка — начин сложен и защитен от издънки.
Сега трябваше да провери дали във връзка с убийството на гражданина Шепельов са се опитвали да изтръгнат признание само от Паригин, или са пробвали с всички куцащи с наранени лица. Трябваше да продължи да следи черноокия красавец Доценко.
