Родригес бе твърде предпазлив, за да позволи да забележат нетърпението му, но Гърни го почувства. След драматична пауза Хардуик продължи:
— Откриха една дума от външната страна на вратата на банята. Една-единствена. „Чес“.
— Какво?! — излая Родригес, който вече не се стараеше да прикрива особено недоверието си.
— „Чес“ — Хардуик бавно повтори думата, а погледът му бе многозначителен — сякаш тя бе ключът към разбирането на нещо.
— „Чес“? Като във филма? — запита Блат.
— Един момент, един момент — започна Родригес, като чак мигаше от раздразнение, — да не искаш да ми кажеш, че на техническия ти екип им е отнело — колко, три или четири часа? — да открият думичка, видима с просто око? Че е била написана на вратата?
— Не с просто око — поправи го Хардуик. — Написал я е по същия начин, по който ни остави невидимите съобщения върху бележките до Марк Мелъри. „Тъпи зли ченгета“. Спомняте ли си?
Единственото признание на капитана, че помни, бе безмълвният му втренчен взор.
— Четох това някъде из документите по случая — каза Холдънфийлд. — Ставаше въпрос за думи, които убиецът е натрил на обратната страна на бележките с помощта на потомастния си секрет. Възможно ли е това всъщност?
— Няма никакъв проблем да се направи — отговори й Хардуик. — Пръстовите отпечатъци не са нищо по-различно от оставени чрез потомастен секрет следи. Просто е използвал този източник за собствените си цели. Може да е потъркал с пръсти челото си, за да станат малко по-мазни. Но тогава определено е свършило работа, а после го е повторил и в „Лаврите“.
— Ама за „чес“ от филма ли говорим? — настоя Блат.
— Филм? Какъв филм? Въобще, защо намесваш филм тука? — Родригес отново започна да мига на пресекулки.
— „Сиянието“ — обясни Холдънфийлд с нарастващо въодушевление. — Една от най-известните сцени. Малкото момче написва думата „чес“ на вратата на майчината си спалня.
— А пък „чес“ е всъщност „сеч“, четено на обратно — обяви Блат.
— Божичко, толкова е идеално! — повтори Холдънфийлд.
— Предполагам, че целият този ентусиазъм означава, че ще арестуваме някого в следващите двайсет и четири часа? — Родригес явно целеше думите му да прозвучат максимално саркастично.
Гърни го игнорира и се обърна към Холдънфийлд:
— Интересно е това, че иска да ни напомни за „чес“ от „Сиянието“.
Очите й проблеснаха.
— Идеалната дума от идеалния филм. Най-подходящите!
Клайн, който от доста време наблюдаваше размяната на реплики, подобно на фен, присъстващ на мач на любимия си отбор по скуош, най-накрая взе думата:
— Добре, дами и господа. Време е да ми разкриете тайната. Какво, по дяволите, е толкова идеално?
Холдънфийлд погледна Гърни.
— Ти му кажи за думата. Аз ще му обясня за филма.
— Думата е на обратно. Обяснението е точно толкова просто. Това е основен мотив, който се повтаря непрекъснато още от началото на случая. Както следите, които бяха оставени на обратно в снега. И разбира се, думата е „сеч“, написана наопаки. Заявява ни, че сме подхванали целия случай на обратно — „тъпи зли ченгета“, това е.
Клайн прикова Холдънфийлд с поглед на водещ кръстосан разпит полицай:
— Съгласна ли си с това мнение?
— В общи линии, да.
— А по въпроса за филма?
— А, да — филмът. Ще се опитам да бъда толкова кратка, колкото и детектив Гърни.
Тя помисли за миг. Личеше, че внимателно подбира всяка дума:
— Във филма се разказва за едно семейство, в което майката и синът са тероризирани от лудия баща. Баща, който между другото е алкохолик и става агресивен, когато се напие.
Родригес поклати глава.
— Да не би да твърдите, че някакъв откачен, алкохолизиран и буйстващ баща е убиецът, когото търсим?
— О, не, не! Не бащата. Синът.
— Синът?! — Лицето на Родригес постигна нови висоти в изразяването на скептицизъм.
Холдънфийлд продължи:
— Вярвам, че убиецът ни казва, че баща му е бил като онзи от „Сиянието“. Смятам, че по този начин ни се обяснява.
— Обяснява ни се? — От устата на Родригес всеки момент щяха да започнат да излизат пръски.
— Всеки иска да представи себе си по собствения си начин, капитане. Сигурна съм, че всеки ден в работата си се сблъсквате с това. При мен поне е така. Всички си имаме логична обосновка за поведението си, колкото и странна да е тя за околните. Всеки иска действията му да бъдат разпознати като оправдани, дори психичноболните — всъщност може би най-вече те.
Това наблюдение предизвика всеобщо мълчание, което в крайна сметка бе нарушено от Блат:
— Аз имам въпрос. Вие сте психиатър, нали така?
— Консултиращ съдебен психолог — отговори Холдънфийлд като Сигърни Уивър.
— Добре, както и да е. Знаете как работи умът. Та ето го и въпросът: тоя тип знае какво число ще хрумне на някого, преди дори да си го помисли. Как го прави?!
— Не го е направил.
— Със сигурност го е направил, мътните да го вземат!
— Не. Предполагам, имате предвид случаите, за които четох. С числата шестстотин петдесет и осем и деветнайсет. Само че в действителност той не прави това, което казвате. Просто не е възможно да знаеш предварително какво точно число ще си намисли друг човек при обстоятелства, които не контролираш ти самият. Съответно — не е знаел.
