Имаше и още нещо, за което не бе успял да й каже. Не бе споменал абсолютно нищо за безумната грешка, която бе допуснал с пощенската марка. Не й бе разкрил, че убиецът може да разбере къде живеят и че това бе по негова, на Гърни, вина — защото отново бе поставил на първо място разследването.
А с тази мисъл дойде и осъзнаването, от което му стана лошо. Същата прекалена ангажираност в един случай бе изиграла роля в смъртта на Дани преди петнайсет години. Може би дори тя я бе причинила. Забележително бе как Маделайн е свързала
Усети, че трябва да й се обади отново, да признае за пропуска си и опасността, в която я бе поставил. Трябваше да я предупреди. Така че набра номера и зачака приветствения й глас. Но телефонът звънеше ли, звънеше. А после чу глас, но той бе неговият собствен, записан на секретаря — твърд, почти суров и съвсем не радушен. Последва сигналът за запис и той заговори:
— Маделайн? Маделайн, там ли си? Моля те, вдигни, ако си там! — Сърцето му потъна, прилоша му. Не можеше да измисли нищо логично, което да вмести в едноминутното съобщение, без да я уплаши. Нищо, което би помогнало да се предотврати опасността, вместо само да я паникьоса. Единственото, което каза накрая, бе: — Обичам те. Бъди внимателна! Обичам те. — И после чу ново изпиукване и връзката пак прекъсна.
Седеше и объркано се взираше в изоставената сергия за зеленчуци. Болеше го. Имаше чувството, че може да спи цял месец. Или може би завинаги, това би било най-добре. Но в това нямаше смисъл. Това бе опасен начин на разсъждение — същият, който караше уморените хора в арктическия студ да заспиват в снега и да измръзват до смърт. Трябваше да се съсредоточи отново. Да продължи да се движи. Да се принуди да го направи, ако се налага! Малко по малко разпилените му мисли започнаха да се обединяват отново около незавършената задача пред него. Имаше работа в Уичърли. Един луд, когото да задържи. Животи, които да спаси. Този на Грегъри Дърмот, собствения си, може би дори и този на Маделайн. Запали двигателя и потегли.
Адресът, на който в крайна сметка го достави GPS-ът му, се намираше на второстепенно шосе със слабо движение и без тротоари. Къщата бе незабележителна, в колониален стил и разположена в прекалено голям за размерите й двор в предградията. От три страни имотът бе заобиколен от гъста редица високи туи. Предната част пък бе отделена от улицата с чемшир, плетът стигаше до височината на гърдите. Единствената пролука в него бе тази за алеята до къщата. Полицейските коли бяха навсякъде. Повече от десет от тях бяха паркирани под странни ъгли до плета и донякъде пречеха на движението. Почти всички носеха знаците на полицейското управление на Уичърли. Три от тях не бяха обозначени и имаха портативни червени лампи върху таблата си. Забелязваше се липсата на щатската полиция на Кънектикът, но това не бе изненадващо. Не че бе най-умният или ефективен подход, но бе разбираемо, че в Уичърли искат да запазят контрол над ситуацията. Жертвата бе един от техните, все пак. Гърни се провираше към едно празно затревено място след асфалта, когато видя огромен полицай. Униформеният млад мъж с една ръка му сочеше откъде да заобиколи паркираните полицейски коли, а с другата настойчиво даваше знак да не спира там, накъдето се бе запътил. Гърни излезе от колата и извади служебната си карта, а междувременно гигантът полицай се приближи към него, напрегнат и със стиснати устни. Той разглеждаше картата в портмонето на Гърни с нарастващо недоумение. Накрая отбеляза:
— Тук пише „щат Ню Йорк“.
— Дойдох да се видя с лейтенант Нардо — обясни Гърни.
Полицаят го измери с поглед, твърд като мускулите, които разпъваха ризата му. После сви рамене:
— Вътре.
В началото на дългата алея имаше пощенска кутия и стълб със същата височина. Табелата на него (метална, бежова, черен надпис) гласеше: „Системи за сигурност ГД“.
Гърни се гмурна под жълтата полицейска лента, която като че ли заобикаляше целия имот. Странно, но именно хладната полицейска лента отклони вниманието му към времето — за първи път през този ден. Беше студено, сиво и мрачно. Нямаше вятър. Преспички сняг, размразени и отново замръзнали, лежаха в основите на плета. Ивици черен лед проблясваха в пукнатините на асфалта.
В центъра на входната врата бе прикрепена по-дискретна версия на табелата. До вратата пък имаше малък стикер, според който къщата бе охранявана от „Ексън Сайлънт Алармс“. Когато стигна тухлените стъпала пред предната веранда, вратата се отвори. Това съвсем не беше жест за „добре дошъл“. Всъщност мъжът, който я отвори, пристъпи прага и я затвори зад гърба си. Само с периферното си зрение той отбеляза присъствието на Гърни, докато раздразнено и високо говореше по мобилния си телефон. Беше стегнат, атлетичен мъж към края на четирийсетте, със сурово лице и остър гневен поглед. Носеше черно яке, на гърба на което с големи жълти букви бе изписано „ПОЛИЦИЯ“.
