— Когато всичко друго се провали, идва времето за истината. А истината е, че скоро след като с Кеди сключихме брак, имах кратка връзка с една жена, която беше посетителка тук, в института. Чиста лудост от моя страна. Свърши зле — както би предсказал всеки разумен човек.
— И?
— И това беше всичко. Ужасявам се дори като си помисля за това. Този случай ме свързва с всичко егоистично, похотливо и зле преценено, което съм сторил в миналото си.
— Май нещо пропускам — отбеляза Гърни. — Какво общо има това с факта, че не ми каза, че си женен?
— Сигурно ще си помислиш, че съм параноик. Само че се замислих дали тази история не е свързана по някакъв начин с това… с Харибда. Притесних се, че ако научиш за Кеди, ще поискаш да разговаряш с нея, а… последното нещо, което бих пожелал да се случи, е тя да бъде подложена на каквото и да било, свързано с моята нелепа и лицемерна забежка.
— Разбирам. А между другото кой притежава института?
— Притежава? В какъв смисъл?
— Че колко значения има този израз, та питаш?
— В духовния смисъл го притежавам аз. Програмата е базирана на моите книги и касети.
— „В духовен смисъл“?!
— В правния Кеди притежава всичко — имота, както и всички материални активи.
— Интересно. Тоест ти си звездата на трапеца, но Кеди притежава цирковата палатка?
— Би могло да се каже и така — студено се съгласи Мелъри. — А сега трябва да затварям. Харибдата може да се обади всеки момент.
Обаждането дойде точно три часа по-късно.
Маделайн беше донесла торбичката си с принадлежности за плетене на дивана и бе погълната от един от трите проекта — всеки в различна степен на изработка — с които се занимаваше. Гърни бе седнал в креслото до нея и разгръщаше шестстотинте страници на ръководството за софтуера си за обработка на снимки, но му бе трудно да се концентрира. Цепениците в камината бяха догорели; от въглените се издигаха малки искрици, които потрепваха във въздуха и после изчезваха.
Когато звънна телефонът, Гърни побърза към кабинета си да вдигне.
Гласът на Мелъри беше нисък и нервен:
— Дейв?
— Тук съм.
— Той е на другата линия. Пуснал съм на запис. Сега ще включа и теб. Готов ли си?
— Давай.
Миг по-късно Гърни чу странен глас, хванат в средата на изречението:
— … далеч за определен период време. Но искам да знаеш кой съм. — Тонът беше висок и напрегнат, ритъмът на говорене — тромав и изкуствен. Имаше и някакъв акцент, чуждестранен, но неопределен, като че думите биваха произнасяни неправилно, с цел да се прикрие самоличността на говорещия. — По-рано тази вечер оставих нещо за теб. Получи ли го?
— Да получа какво? — гласът на Мелъри, сякаш щеше да се пречупи всеки момент.
— Още не си? Ще го получиш. Знаеш ли кой съм?
— Кой си?
— Наистина ли искаш да знаеш?
— Разбира се! Откъде те познавам?
— Числото шестстотин петдесет и осем не ти ли разкри кой съм?
— То не означава нищо за мен.
— Наистина ли? Та това бе твоят избор — от всички числа, които можеше да избереш.
— Кой си ти, по дяволите?!
— Има още едно число.
— Моля?!
— Казах, че има още едно число. — Гласът се забавляваше садистично.
— Не разбирам!
— Помисли си за някое друго число, различно от шестстотин петдесет и осем.
— Добре, добре. Намислих си.
— Много добре! Напредваме. Сега прошепни числото.
— Съжалявам… какво?
— Прошепни числото.
— Да го прошепна?
— Да.
—
Думата бе посрещната с продължителен и невесел смях.
— Добре, много добре.
— Кой си ти?
— Все още ли не знаеш? Толкова много болка, а ти нямаш представа. Предвиждах, че това може да се случи. Оставих ти нещо по-рано днес. Кратка бележка. Сигурен ли си, че още не си я получил?
— Не знам за какво говориш!
— Но знаеше, че числото е деветнайсет.
— Ти каза да си намисля число!
— Само че това бе правилното число, нали?
— Не разбирам.
— Кога за последно си проверявал пощенската си кутия?
— Пощенската кутия? Не зная. Като че ли… днес следобед?
— Най-добре да погледнеш пак в нея. И запомни — ще се срещна с теб през ноември или най-късно през декември. — Думите бяха последвани от тих звук, показващ, че връзката е прекъснала.
— Ало? — извика Мелъри — Там ли си? Там ли си? — Когато проговори отново, звучеше изтощено: — Дейв?
— Тук съм — увери го Гърни. — Затвори, провери си пощенската кутия, обади ми се пак.
Гърни едва бе затворил телефона, когато той звънна отново. Той вдигна:
— Да?
— Тате?
— Моля?!
— Ти ли си?
— Кайл?
— Да. Добре ли си?
— Чудесно. Просто съм се захванал с нещо.
— Всичко наред ли е?
— Да, да. Извинявай за грубостта, но очаквам обаждане през следващите една-две минути. Хайде да ти звънна по-късно, става ли?
— Няма проблем. Просто исках да ти разкажа за някои нови неща, които се случиха, неща, които правя. Не сме разговаряли отдавна.
— Ще ти се обадя, когато се освободя.
— Разбира се. Добре.
— Извинявай. Благодаря ти. Ще се чуем след малко.
