— Като следи от написаното, останали върху долната страница на бележник?
— Правилно. Ще направим и тест за разпознаване на мастилото от написаните на ръка бележки и на принтера от писмото, написано на компютър — това е последното, получено преди убийството.
— Освен това експертите ни проучват почерка, речника и синтаксиса му — намеси се Хардуик, — а ще получим и анализ на звуковите вълни от телефонния разговор, записан от жертвата. Уиг вече му хвърли един поглед предварително, така че ще се запознаем с доклада днес.
— Ще проверим и обувките, които бяха открити днес, в момента, в който стигнат в лабораторията. Това е засега — заключи Уиг и натисна някакъв клавиш на компютъра си. — Някакви въпроси?
— Аз имам един — заяви Родригес. — Понеже споменахме, че уликите ще се опишат според значението си, се зачудих защо поставяш на първо място градинския стол.
— Просто предчувствие, сър. Няма да имаме представа как точно ще паснат парчетата от пъзела, преди това да се случи в действителност. А в този момент е невъзможно да се каже кое парче…
— Само че все пак сложи на първо място градинския стол — прекъсна я Родригес. — Защо?
— Стори ми се, че илюстрира добре най-удивителната характеристика на този случай.
— Какво значи това?
— Планирането — меко му обясни Уиг.
Гърни си помисли, че тя владее изкуството да отговаря на разпита на капитана, все едно отговаря на серия обективни въпроси, които са написани на хартия и не предават презрителното изражение на лицето и обидната интонация. У нея сякаш напълно липсваше емоционалната обвързаност, сякаш бе имунизирана срещу дребните провокации. Интересно беше за наблюдение и приковаваше вниманието на хората. Гърни забеляза, че всички на масата, с изключение на Родригес, несъзнателно са се привели напред.
— Не просто планирането — продължи тя, — но и колко е странно то. Това да донесеш градински стол на сцена на убийство. Да изпушиш седем цигари, без да ги докоснеш с пръстите или устните си. Да счупиш бутилка, да я измиеш и да я вземеш със себе си, за да намушкаш с нея мъртвото тяло. Да не споменаваме за невъзможните следи от стъпки и как извършителят е изчезнал от гората. Все едно е някакъв гениален наемен убиец. И не просто градински стол, а такъв с подменени половината ленти от седалката и облегалката. Защо? Защото е искал целият да е бял? Защото би се забелязвал по-малко на фона на снега? Или би се забелязвал по-малко на фона на белия бояджийски костюм от Тайвек, който може би е бил облякъл? Обаче ако да е невидим е било толкова важно, защо ще седи на въпросния стол, при това — пушейки? Не знам причината, но не бих се учудила, ако столът се окаже ключът за разгадаване на цялата мистерия.
Родригес поклати глава.
— Ключът за разкриване на престъплението ще бъдат дисциплината на полицията, следването на правилата за действие и комуникацията.
— Залагам на градинския стол — прошепна Хардуик и намигна на Уиг.
Коментарът моментално предизвика реакция на лицето на капитана, но преди той да успее да каже нещо, вратата на залата се отвори и вътре влезе мъж, понесъл блестящ компютърен диск.
— Какво става? — сопна му се Родригес.
— Наредихте ми веднага да ви донеса резултатите от проверката за пръстови отпечатъци, ако се намерят такива, сър.
— И?
— Ами открихме — обясни човекът и вдигна диска. — Най-добре е да ги погледнете. Може би сержант Уиг ще… — и неуверено поднесе диска към лаптопа й.
Тя го постави на място и натисна няколко клавиша.
— Интересно — каза само.
— Прековски, би ли ми казал, ако обичаш, какво има?
— Креповски, сър.
— Моля?
— Казвам се Креповски.
— Добре, хубаво. А сега би ли ни обяснил дали открихте някакви отпечатъци?
Мъжът се прокашля:
— Ами — и да, и не — отвърна.
Родригес въздъхна:
— Имаш предвид, че са прекалено размазани, за да послужат за нещо ли?
— Много повече от просто размазани! — възкликна Креповски. — Всъщност това въобще не са отпечатъци.
— Ами какво са тогава?
— Предполагам, че могат да се нарекат петна. Изглежда, тоя тип е използвал пръстите си за писане — използвал е потомастния секрет на пръстите си вместо невидимо мастило.
— За да пише? Да пише какво?
— Съобщения, състоящи се от една дума. По една на гърба на всяко от стихотворенията, изпратени на жертвата. След като използвахме химикали и думите се появиха, ги заснехме и прехвърлихме изображенията на диск. Много ясно се вижда на екрана.
Със съвсем слаб намек, че се забавлява (бегла усмивка играеше по устните й), сержант Уиг бавно извърна лаптопа си, докато екранът застана точно срещу Родригес. На снимката се виждаха три листа хартия. Стихотворенията бяха захлупени върху масата, едно до друго според реда им на пристигане. На гърба на всеки от трите листа имаше по една-единствена дума, написана със зацапани ъгловати букви: „ТЪПИ ЗЛИ ЧЕНГЕТА“.
— Какво, по дяволите…? — извикаха момчетата Круз и се надигнаха едновременно от местата си.
Родригес се намръщи.
— Мамка му! — викна и Клайн. — Това става все по-интересно с всяка изминала минута! Тоя тип ни обявява война!
