— Естествено! Освен това поставих в пликовете бележки, с които питах кой им е дал номера на пощенската ми кутия, но нито един от тях не благоволи да ми отговори.
— Запазихте ли името и адреса от третия чек?
— Разбира се, че го запазих.
— Трябват ми — веднага!
— Защо? Да не би да се случва нещо, за което не зная?
— И Марк Мелъри, и Албърт Шмит са мъртви. Възможно е да става дума за убийства.
— Убийства? Какво искате да кажете — убийства?! — Гласът на Дърмот бе станал писклив от напрежение.
— Може би са били убити.
— О, боже! И смятате, че това е свързано с чековете?
— Човекът, предоставил адреса на пощенската ви кутия, вероятно ще представлява интерес за следствието.
— О, божичко! Защо моят адрес? Каква връзка има това с мен?
— Добър въпрос, господин Дърмот.
— Но аз никога не съм чувал за тези хора — Марк Мелъри и Албърт Шмит!
— Кое е името на третия чек?
— Третият? О, боже! Напълно ми изхвръкна от ума.
— Казахте, че сте си го записали.
— Да, да — разбира се, че го направих! Почакайте. Ричард Карч. Да, точно така беше. Ричард Карч. К-А-Р-Ч. Сега ще намеря адреса. А, момент само — ето го! „Куори Роуд“ №349, Содъртън, Масачузетс.
— Записах го.
— Вижте какво, детектив, след като явно съм замесен по някакъв начин в тази история, ще съм ви благодарен, ако споделите с мен какво става. Или поне колкото можете да разкриете. Трябва да има някаква причина да изберат именно моята пощенска кутия!
— Сигурен ли сте, че единствено вие имате достъп до кутията?
— Дотолкова, доколкото е възможно. Но един бог знае колко пощенски служители имат такъв достъп. Или пък кой може да си е извадил дубликат, за който не зная.
— А името Ричард Карч нищо ли не ви говори?
— Нищичко. Напълно съм убеден в това. Бих запомнил подобно име.
— Добре, сър. Ще ви дам няколко номера, на които можете да ме откриете. Бих желал да ми се обадите веднага, ако се сетите за нещо, свързано с имената на тези трима души или за всеки, който би могъл да използва пощата ви. Имам и един последен въпрос. Спомняте ли си сумите на втория и третия чек?
— Лесно е да ви отговоря — бяха същите, като на първия… 289,87 долара.
Маделайн се протегна към ключа до вратата и включи една от лампите в кабинета. По време на разговора на Гърни с Дърмот здрачът бе отстъпил място на почти пълен мрак.
— Напредваш ли?
— Много! И то — благодарение на теб.
— Пралеля ми Мими имаше божури — обясни тя.
— Коя беше Мими?
— Сестрата на майката на баща ми — отговори му, без да прикрива раздразнението си, че някой, който така умело жонглира с всички детайли дори и по най-сложните разследвания, не може да запомни няколко имена на роднини. — Вечерята ти е готова.
— Ами, всъщност…
— На печката е. Не я забравяй.
— Излизаш ли?
— Да.
— Къде отиваш?
— Казах ти поне два пъти през седмицата.
— Спомням си нещо за четвъртък. Но подробностите…
— … ти се губят в момента, така ли? Нищо ново не ми казваш. Ще се видим по-късно.
— Няма ли да ми кажеш къде…
Но стъпките й вече отзвучаваха в посока задната врата. В указателя липсваше телефонния номер на Ричард Карч от „Куори Роуд“ №349 в Содъртън. След кратко проучване в интернет обаче Гърни откри име и телефон за номерата 329 и 369, които на картата бяха съседни за №349. Плътният глас, който след продължително звънене все пак вдигна телефона на 329-ти номер, отговаряше едносрично. Мъжът категорично отрече да познава когото и да било с името Карч или да знае коя от къщите на улицата му е №349, както и впрочем от колко време той самият живее в този район. Звучеше, сякаш е на път да изпадне в безсъзнание от прекомерна употреба на алкохол или наркотици, вероятно лъжеше по навик и очевидно нямаше да му бъде полезен с нищо.
Жената, живееща на номер 369 на „Куори Роуд“, беше по-разговорлива.
— Имате предвид отшелника ли? — В нейната уста епитетът прозвуча като зловеща диагноза.
— Господин Карч сам ли живее?
— Много ясно, че живее сам — освен ако не броите плъховете, които се заселват там, привлечени от боклука му! Добре че жена му избяга. Не се учудвам, че се обаждате… нали казахте, че сте полицай?
— Следовател със специални правомощия към офиса на окръжния прокурор. — Знаеше, че би трябвало да спомене и щата и окръга, но реши, че подробностите могат да бъдат допълнени по-късно.
— Какво е направил този път?
— Нищо, за което да ми е известно, но е възможно да ни е от помощ за едно разследване, така че трябва да влезем във връзка с него. Дали случайно не знаете къде работи или по кое време се връща от работа?
— Работа?! Ама вие шегувате ли се?
— Господин Карч безработен ли е?
— По-точно ще е да се каже „негоден да работи“. — В гласа й се процеждаше отрова.
— Явно си имате сериозни проблеми с него.
— Той е свиня, глупак, мръсен е, опасен е, луд е, смърди, въоръжен е до зъби — и обикновено е пиян!
— Явно не е особено приятен съсед.
— Ужасен е! Имате ли представа какво е да се опитваш да разведеш из дома си перспективен купувач, докато живеещото до вас човекоподобно, голо до кръста и засмукало поредната бира, упражнява мерника си по боклукчийската кофа?
