Не се връщай полностью

Подминаха полицейската кола. Достатъчно близо, за да зърнат ченгето в нея — висок чернокож мъж, слаб като вейка. Спокойно би могъл да е брат на началника на ареста в Дайър. Което би било крайно неприятно стечение на обстоятелствата.

— Какво е било това нападение отпреди шестнайсет години? — попита Търнър.

— Един гангстер от Ел Ей продаваше на черно оръжия, откраднати по време на „Пустинна буря“. Дебело гадно копеле с прякор Кучето. Помня, че разговарях с него. Всъщност няма как да го забравя. Имаше габарити на фамилна къща. Доколкото разбрах, вече е покойник. Но оставил клетвена декларация с моето име на всеки ред. Никога не съм го удрял, дори с ръкавица. Просто нямаше как, защото ръката ми щеше да потъне до лакътя в лой, преди да стигне до нещо твърдо.

— Каква е историята?

— Предполагам, че се е появил недоволен клиент в подбрана компания с бейзболни бухалки. А след известно време дебелакът решил да получи някаква компенсация. Нали знаеш как става в нашето справедливо общество? Нещо срещу нищо. И тъй, умникът се свързал с адвокат — от онези, които следват линейките. Той сигурно му е казал, че няма смисъл да търсят момчетата с бухалките, а когато дебелият му е споменал за посещението от страна на армията, му е предложил да изтупат торбата на Чичо Сам, която винаги е пълна. Така стигат до фалшивата клетвена декларация. Подобна на стотици хиляди като нея, натрупани през годините. Архивите ни със сигурност са задръстени от тях. Нашите юристи просто им се смеят известно време, а след това ги складират някъде и ги забравят завинаги. С изключение на тази, за която някой се е сетил в подходящото време.

— Защото?

— Това е друга част от пъзела. Морган каза, че досието ми е било маркирано. Алармата се е задействала не когато си го извадила, а когато си го върнала обратно. Но това е лъжа. Нашите бюрократи не са чак толкова отвеяни. Според мен изобщо не е било маркирано. Работата е била свършена набързо, в последния момент. Някой здравата се е паникьосал.

— Заради теб?

— Не, заради теб, поне първоначално — поклати глава Ричър. — Заради нещо, свързано с Афганистан.

После млъкна, защото купето се изпълни със синкавочервени отблясъци. Зад тях си пробиваше път полицейска кола с включена сирена, която напрегнато виеше. Отвратителен двоен сигнал, обхващащ цялата електронна гама. Ричър се обърна. Патрулката беше през двайсетина коли от тях. Трафикът се разделяше в двете посоки, за да й направи път. Бавно и трудно, тъй като празни пространства просто липсваха.

— Спокойно, това е кола на градската полиция — каза Търнър, след като погледна в огледалото. — Армията ще ни издирва по свой начин. Никога не прибягваме до тези палячовци. До ФБР — да, но не и до тези.

— Те ме издирват заради Муркрофт, адвоката ти — поясни Ричър. — Едно ченге на име Подолски е убедено, че аз съм го пребил.

— Откъде накъде?

— Аз съм последният, който е разговарял с него. След това изхвърлих старите си дрехи и бях сам за известно време.

— Защо ги изхвърли?

— Защото новите ми излизат по-евтино от прането.

— За какво си говорихте с Муркрофт?

— Поисках от него да те изкара от ареста.

Ченгето отзад напредваше доста бързо. Вече ги деляха само десетина коли.

— Сваляй якето! — заповяда Ричър.

— Обикновено се нуждая от коктейл и хубав филм, преди да започна да се събличам — отбеляза с равен глас тя.

— Не искам да види униформата ти — каза Ричър. — Ако търси мен, значи търси и теб.

— Няма как да види номера на колата. Много сме нагъсто.

Колите отпред се отдръпнаха встрани. Търнър ги последва, придържайки волана с лявата си ръка. Дясната беше заета да разкопчава якето. Миг по-късно се приведе напред и измъкна левия си ръкав, а след това и десния. Ръцете й бяха свободни. Ричър измъкна дрехата иззад гърба й и я пусна между седалките. Тя остана само по тениска. Масленозелена, с къс ръкав. Вероятно размер XS, помисли си Ричър. Плътно прилепнала към тялото й, но малко къса. Почти не се срещаше с колана на панталона й. Кожата в пролуката беше гладка, стегната и загоряла.

Отново се обърна назад. Ченгето беше през две коли след тях и вдигаше същия ужасен шум, придружен от влудяващата синьо-червена светлина.

— Щеше ли да вечеряш с мен, ако те бях заварил в кабинета вчера? — попита той. — Или тази вечер, ако Муркрофт те беше освободил?

— Точно сега ли искаш да ти отговоря? — отвърна Търнър, заковала очи в огледалото за обратно виждане.

Намираха се на метри от Седемнайсета улица. Отпред и вдясно сияеше осветеният паметник на Джордж Уошингтън.

Полицейската кола се изравни с тях.

И остана там.

Остана там, защото колата пред нея не се премести колкото трябва, а в съседната лента беше спрял огромен пикап с издути калници над двойните задни гуми. Ченгето — бял мъж с дебел врат — нямаше как да мине. За момент погледна Търнър и равнодушно отмести очи към арматурното си табло. Явно някъде от там се управляваше сирената, която в същия момент престана да вие и започна да издава някакви квакащи звуци — маниакално продължителни и невероятно силни.