Дебеловратият полицай крачеше към Стената, но на половината път спря и тръгна обратно, описвайки широк кръг. Ричър усети как погледът му се плъзга над него и го подминава. Просто един седнал мъж, заковал очи във водата, който представляваше далеч по-малък интерес в сравнение с хората наоколо. Например с трийсет-четирийсет души, която бързаха към паметника — или туристическа група, или случайна тълпа, или сбор от двете. Подвижна плячка. Законите на еволюцията. Ченгето тръгна след тях. Всеки очаква движение, помисли си Ричър. Неподвижността е далеч по-малко вероятна. И по-трудна.
Сирените се приближаваха, но не много бързо. Изглежда, някакъв гравитационен център ги привличаше на изток. Градските ченгета познаваха територията си. На изток бяха паметниците и музеите, които привличаха тълпите. А недалече се намираха Капитолият и многобройните маршрути за изтегляне, по асфалт или релси.
Ричър продължаваше да чака, без да помръдва. Не откъсваше поглед от водата. След това хронометърът в главата му отмери точно десет минути. Той се изправи на крака и предприе всички възможни действия, които истинският беглец не би предприел по никакъв начин. Прозя се, придърпа нагоре панталона си, сключи пръсти на тила и се протегна. След още една прозявка бавно тръгна на запад, сякаш разполагаше с всичкото време на света. Езерото остана от лявата му страна. Описа широк кръг през оголените дървета и четири минути по-късно вече беше при Стената. Изправи се в края на опашката и започна да се оглежда за Сюзан Търнър. Просто още един човек, отдаващ почит на загиналите.
Но Търнър не се виждаше никъде.
Ричър тръгна покрай стената с имената на загиналите във Виетнамската война. От 1959-а до 1975 г. и обратно — от 1975-а до 1959 г. Височината на стената се променяше в зависимост от броя на жертвите. Над петдесет и осем хиляди имена, покрай които премина два пъти, но Сюзан Търнър я нямаше никаква.
Ричър се усмихна, забелязал сред тях едно слабичко момиче с разрошена тъмна коса, облечено в яке, в което можеше да се побере два пъти. Отдолу се виждаха камуфлажни панталони, изпод които стърчаха езиците на ботуши без връзки. С навити ръкави и пъхнати дълбоко в джобовете ръце. Гледаше надолу, сгушило глава между раменете си. Пристъпваше от крак на крак и леко се олюляваше. Сякаш беше надрусано.
Сюзан Търнър играеше своята роля перфектно — криеше се на възможно най-откритото място.
Ричър спря на крачка от нея и каза:
— Наистина си добра.
— Налагаше се — отвърна тя. — Едно ченге мина на сантиметри от мен. Беше същото, което видяхме в колата.
— Къде е сега?
— Тръгна на изток. Подмина ме, а както виждам, и теб.
— Не съм го забелязал.
— Мина от отсрещния край на езерото. А ти изобщо не вдигна глава.
— Наблюдавала си ме?
— Да. Ти също си добър.
— Защо си ме наблюдавала?
— За да ти помогна, ако се наложи. Образуват подвижен кордон.
— След като кордонът се движи на изток, ние трябва да вървим на запад — рече Ричър.
— Пеша?
— Не, с такси. В този град никой не обръща внимание на такситата. Сякаш са невидими.
Край всички туристически атракции в района чакаха по две-три таксита. Стената не правеше изключение. Отвъд последните магазинчета за сувенири се виждаха няколко очукани и отдавна немити таксита. Ричър и Търнър се качиха в първото.
— Гробището „Арлингтън“ — каза на шофьора Ричър. — При главния вход.
Той погледна лепенката с цените на таблото. Три долара първоначална такса и долар и трийсет на километър. Плюс бакшиш. Пътуването щеше да им струва седем долара. Което означаваше, че ще останат с двайсет и три. Положението не беше никак розово, но имаше и по-страшни неща на този свят — например да ти бръкнат с остра пръчка в окото.
