Ричър проникна вътре миг по-късно, използвайки инерцията на тялото си. С помръдване на хълбока си върна вратата в затворено положение. Пространството беше никакво. Не стигаше дори за собствената му маса. Оказа се плътно притиснат в мъжа. Гърди в гърди, лице в лице. Извъртя се леко наляво, с бедрото напред. Така щеше да бъде предпазен от евентуално коляно в слабините. Дясната му ръка се стрелна хоризонтално напред, притискайки гърлото на мъжа. Той понечи да се бори, но тясното пространство блокираше движенията му. Два сантиметра вляво, два вдясно. Това беше всичко, което можеше да получи. Никакъв замах, никаква инерция. Лявата ръка на Ричър се плъзна назад, хвана дясната китка на мъжа и я завъртя като топка на брава. Натискаше с цялата си сила, все повече и повече, без да спира нито за миг. За да прогони агонизиращата болка, бърборкото се нуждаеше от нещо като пирует или акробатичен отскок в обратна посока. Но липсата на пространство не му го позволяваше.
Лакътят му постепенно се извърташе встрани и нагоре, заставайки точно срещу лицето на Ричър, на сантиметър от страничната стена. После Ричър отмести дясната си ръка от гърлото му и заби собственият си лакът в този пред себе си. Рязко, право надолу. Разнесе се остро пропукване и ръката на противника изведнъж се прегъна под ъгъл в посока, в която нито една ръка не може да се прегъне.
Мъжът изкрещя и тежко се стовари върху капака на тоалетната чиния. Ричър се надяваше, че вратата ще попречи на писъка да проникне в тесния коридор или той просто ще потъне в свистенето на въздуха и грохота на моторите. После счупи и другата му ръка по същия начин.
Портфейлът се оказа в десния заден джоб, също като предишния. Ричър го взе, извъртя се наляво и заби лакът в гърдите му. Тежък удар, нанесен със смазваща сила. Бърборкото рухна обратно върху тоалетната чиния, а Ричър се измъкна от оплетените му крайници, излезе странично през вратата и се озова в коридора. Затвори след себе си, доколкото беше възможно, и спокойно измина краткото разстояние до мястото си.
Вторият портфейл беше зареден горе-долу като първия. Солидна пачка двайсетачки, няколко по-дребни банкноти, очевидно получени като ресто, тесте кредитни карти плюс шофьорска книжка от Северна Каролина със снимка, под която пишеше Роналд Дейвид Балдачи.
Липсваше военна карта.
— Ако досието на единия е засекретено, значи и при другите е така — подхвърли той.
— Или са цивилни.
— Не вярвам.
— В такъв случай трябва да са от Форт Браг. Към това навеждат шофьорските книжки от Северна Каролина.
— Кой в днешно време служи във Форт Браг?
— Близо четирийсет хиляди души. Върху площ над шестстотин квадратни километра. При последното преброяване си е било напълно самостоятелно градче. Населено предимно с хора от ВВС, включително Осемдесет и втори полк. Но има и много други — от специалните части, от „Психологически операции“, школата към Кенеди Сентър, Шестнайсети полк на ВП и още куп други.
— С две думи, постоянен трафик от и за Афганистан — отбеляза Ричър.
— Включително логистичните части. Те са пренесли цялото снаряжение там, а сега го прибират обратно. А може би не…
— Продължаваш да мислиш, че това е като номера на Голямото куче, нали?
— Но с по-добра и по-голяма стока. Според мен изобщо не е предназначена за вътрешна консумация, а по-скоро я продават на местните.
— Скоро ще разберем — кимна Ричър. — Все пак сме само на крачка от истината.
— Тя може да почака — каза Търнър. — Което трябваше, ти го свърши. Сега обаче ти предстои среща с дъщеря ти.
Пет минути по-късно мъжът излезе от тоалетната. Блед, изпотен и някак смален. Движеше само долната част на тялото си. Горната беше странно неподвижна, като на зле функциониращ робот. Той прекоси вдървено пътеката и седна на мястото си до бабата.
— Трябва да помоли стюардесата за малко аспирин — подхвърли Ричър.
Оттук нататък полетът протече нормално. Храна не се сервираше. Не и в икономична класа. Но можеше да си купиш нещо — основно малки химически пелети, майсторски опаковани като различни естествени продукти. Но Ричър и Търнър не си купиха от тях. Бяха с нагласата да обядват в Калифорния. Това означаваше, че ще огладнеят здраво. Ричър нямаше нищо против глада. Вярваше че той изостря сетивата и стимулира изобретателността. Още едно старо наследство от еволюцията. Когато си гладен, търси по-хитър начин да докопаш поредния рошав мамут. Не утре, а още днес.
