Излязоха на пътя и се насочиха на северозапад, където трябваше да се намира отклонението за шосе 710. Караше Ричър — за пръв път. Солидният стар кораб веднага му допадна. Затъмнените му стъкла вдъхваха сигурност.
Механиката му явно беше в ред и той уверено плаваше по пътя.
— Как ще реагираш, ако ги видиш? — попита Търнър.
— Кого?
— Дъщеря ти и майка й.
— Питаш какво ще им кажа ли?
— Не. Имам предвид, като ги видиш от разстояние, за пръв път в живота си.
— Няма как да ги разпозная.
— Да речем, че ги разпознаеш.
— Сигурно ще се огледам за капана.
— Правилно — кимна Търнър. — Те са стръвта, ако не се лъжем. ФБР и военните ченгета сигурно ще бъдат там. Дестинацията е известна. Всеки, когото срещнеш, може да се окаже агент под прикритие. Затова внимавай.
— Слушам, госпожо.
— Опасността се удвоява на всеки километър по пътя от тук до Северен Холивуд. Пътуваме право към центъра на ада.
— Това е брифинг преди операцията, така ли?
— Длъжна съм да ти го предложа, нали съм ти пряк командир.
— Чукаш на отворена врата.
— Може би ще ги разпознаеш.
— Дъщерите невинаги приличат на бащите си.
— Имах предвид, че може да си спомниш майката.
Жулиета позвъни на Ромео и каза:
— Имам много лоша новина.
— Случайно да е свързана с Балдачи, който е използвал кредитната си карта в агенция за коли под наем, наречена „Готиния Ал“?
— Какъв Ал? — не схвана Жулиета.
— Няма значение. Какво е станало?
— Ричър ги е спипал по време на полета. Прибрал им е портфейлите и ги е извадил от строя.
— В самолета?
— Лозано е със счупени пръсти, а Балдачи дълго време няма да може да използва ръцете си. Никой не е забелязал нищо.
— Това е невъзможно!
— И все пак се е случило. Сам срещу двама по време на полет, пред сто души свидетели. Тотално унижение. А вече и наема коли за наша сметка. За какъв се мисли тоя?
Ричър мислеше, че е лош шофьор. Отначало си го бе внушил като предпазна мярка — за да му напомня да се концентрира. Но постепенно разбра, че е истина. Пространствената му ориентация и бързината на реакциите му се влияеха от човешки, а не от пътни знаци. Те бяха някак инстинктивни и лични. Животно, а не машина. Търнър май щеше да се окаже права. В него може би имаше нещо диво и неопитомено. Това обаче не значеше, че е ужасен шофьор, а просто под средното ниво. Но не и по-лош от тези, които точно тази сутрин пътуваха по скоростната магистрала между Лонг Бийч и Ел Ей. Хората ядяха и пиеха, някои се бръснеха, други се решеха, гримираха или лакираха ноктите си. Трети попълваха документи, четяха и изпращаха есемеси, сърфираха в интернет или водеха дълги телефонни разговори, някои от които приключваха с гневни крясъци, а други — със сълзи. Сред цялата тази лудница Ричър просто се опитваше да поддържа скоростта в своето платно и да наблюдава трафика пред себе си, за да прецени накъде да отбие, ако се наложи.
— Трябва да спрем някъде, защото искам да се обадя на капитан Едмъндс и да разбера дали може да вземе това, което ни трябва — каза той.
— Хайде да го отложим. Остави всичко на слаб огън, да се претопля.
— Стига да можех. Но те няма да ни позволят. Другите двама вероятно са взели самолета за Ориндж Каунти.
Или следващия за Лонг Бийч. И в двата случая са най-много на час, час и нещо след нас.
— Това не може да се промени от един разговор с Едмъндс.
— Но този разговор е тактически важен. По него ще преценим трябва ли да са със съхранени когнитивни функции за бъдещи разпити. Така пише в оперативния наръчник.
— Не пише.
— Може да са го съкратили.
— Искаш да кажеш, че ако Едмъндс се провали, ти ще запазиш живота на онези двамата, за да измъкнеш насила нещо от тях?
— Няма да е насила. Най-любезно ще ги попитам, както го направих с Голямото куче. Но ако знам предварително, няма да ги питам нищо. Ще оставя нещата да следват естествения си ход.
— И какъв ще бъде този естествен ход?
— Няма как да надникнем в бъдещето. Но най-вероятно ще бъде нещо просто.
— Ричър! Не забравяй, че отиваш да се срещнеш с дъщеря си!
— Искрено се надявам да живея достатъчно дълго, за да стигна до нея. Но не можем да сложим едното нещо на слаб, а другото на силен огън. Не и в този случай. Трябва да включим едновременно две колела на максимум. Това е моето мнение, госпожо командир.
— Добре — кимна Търнър. — Но ще си купим телефон, за да не спираме на всяка кабина. Всъщност два телефона. За всеки по един. В брой, с предплатени минути. Ще ни трябва и пътна карта.
Свършиха тази работа почти веднага. Достатъчно беше да излязат от магистралата и да спрат в началото на търговска ивица с многобройни магазини, сред които дрогерия, където предлагаха телефони с предплатени минути, пътни карти и какво ли не. Освен това приемаха всички възможни форми на разплащане, включително и в брой. Двамата прибраха картата в колата, размениха си номерата на мобилните телефони и ги вкараха в паметта им. След това Ричър се облегна на топлия калник на пикапа и набра джиесема на Едмъндс.
— Внесох искането още в началото на работния ден — съобщи му тя.
— И?
— До този момент няма отказ.
— Кога очаквате някакво развитие?
— Веднага. Или много скоро.
