Парализирана съм от шока. Не мога да повярвам, че съм толкова глупава. Дори не съм забелязала. Не съм забелязала нищо. Обичах го, имах му доверие, той е моят съпруг, би трябвало да правим всичко заедно. Никога не ме е бивало с хората, нали? А него — винаги, винаги го е бивало. Глупачка. Наивната Ерин. Усещам как сърцето ми думка в гърлото. Изобщо не познавам този мъж. Мъжът, когото мислех, че познавам, мъжът, за когото се омъжих, всъщност никога не е съществувал.
— Пристигнаха — казва Марк, кимва и прибира телефона.
Парите са стигнали в нашата швейцарска банкова сметка.
— Флашката — казва той и протяга ръка към високия мъж.
— Нали нямаш против и аз да проверя? — пита мъжът.
Иска да се увери, че с нея всичко е наред. Не вярва на Марк. Пък и защо да му вярва? И аз вече не му вярвам, а съм омъжена за него.
Мъжът се отдалечава от Марк, като внимава да не застава с гръб. Забелязвам, че върви към платнен сак, който е оставил в просеката. Навежда се. Изважда отвътре тънък сребрист лаптоп.
Отваря го върху свитата си ръка, пъха флашката. Двамата мъже стоят притихнали в гората на светлината на изгряващото слънце и очакват флашката да се зареди. Накрая високият мъж вдига поглед.
— Виждам, че си я отварял. Но не си я разкриптирал. Много умно. Това улеснява нещата, нали? — Удостоява Марк с мрачна усмивка.
— Не е моя работа. Предпочитам да не знам — отговаря Марк.
Другият мъж като че ли се разсейва за миг, насочва цялото си внимание към компютъра. Какво ли вижда на екрана? Кои са тайните, които струват два милиона евро? Сигурно никога няма да узная.
— Доволен ли си? — пита Марк.
Явно сделката наближава края си.
— Да, доволен съм.
Мъжът прибира лаптопа и флашката на сигурно място в чантата си. В този момент проумявам, че повече никога няма да видя Марк. Никога няма да го докосна, няма да го целуна. Никога няма да заспя до него. Няма да гледаме как растат децата ни, няма да се преместим да живеем в провинцията и да си вземем голямо куче. Няма да гледаме заедно филм или да пийнем по нещо. И няма да остареем заедно. Всичко красиво, което съм преживяла, е било лъжа. И няма връщане назад. Той ми е отнел целия ни съвместен живот. А сега ще ми отнеме и останалото. Вече няма значение, но и Марк има достъп до банковата сметка в Швейцария.
Не съм я проверявала от дни. Може би вече е източил всички пари и ги е изпратил в друга сметка. Вероятно в другата е получил и тези два милиона евро.
А какво е правил в Ню Йорк вчера? Не може да е планирал размяната с руснака, защото флашката не е била у него. Може би си е търсил жилище? Може би там ще бъде новият му живот. Какво всъщност е правил през последните три седмици?
Въпроси, на които не мога да отговоря. Трябваше да внимавам повече. Не биваше да съм толкова доверчива. Вече е прекалено късно. Марк ще изчезне и аз ще остана сама, без нищо, с една празна къща, която не мога да си позволя.
Или пък ще се върне за мен. Може би ще предпочете да приключи с недовършените неща.
Откога планира всичко?
— Сега ми трябват и другите координати.
Неловко мълчание. Долита далечен писък на птица.
— Какви координати? — смръщва се Марк.
Ха. Марк няма представа за какво говори мъжът. Иде ми да се смея. Няма представа, че високият мъж иска и координатите на потъналия самолет. Само аз съм прослушала последното гласово съобщение, което пристигна вчера сутринта. Марк знае само за предаването на флашката. Няма представа за какви координати говори другият мъж.
— На падналия самолет — отговаря той и гледа Марк очаквателно.
Марк не знае координатите. Той ги записа, но аз ги запомних, в случай че се наложи да се върнем. Тогава ми се стори важно, ако някой попита за тези хора. Изгорих сведенията в деня, когато изгорих и всичко, свързано с швейцарската сметка, в огнището в градината ни. Аз съм единственият човек на света, който знае къде е самолетът, къде са онези загинали пътници.
Марк е допуснал грешка. Не знае какво да каже, затова ще се преструва, ще блъфира, сигурна съм. Познавам го. Мълчанието се удължава. Високият мъж започва да се досеща, че нещо не е както трябва. Марк е създал проблем.
Притаявам дъх. Дори сега, след всичко случило се, сърцето ме тласка да се провикна, да му помогна, но умът ми крещи: затваряй си устата.
— Координатите на самолета. Поисках и координатите на самолета. Където сте намерили тази флашка. Къде са останките от самолета? Искаме местоположението.
Обстановката се нажежава. Витае усещането, че ей сега всичко адски ще се обърка.
Марк не разполага с повече козове. Не знае къде е самолетът. Или ще блъфира, или ще се оттегли. Опитва се да направи и двете.
— Не знам координатите. Вече не са у мен. Но мога да обясня приблизително къде…
— Престани! — срязва го мъжът. — Млъквай.
Марк се подчинява.
— В съобщението си казваш, че знаеш координатите, а сега изведнъж не ги знаеш. Как така? На друг ли смяташ да ги продадеш? Нали разбираш, че тези пари са за флашката и за местоположението на самолета. Опасявам се, че нямаш избор. Дай ми местоположението, иначе ще имаме сериозен проблем.