Той приковава погледа на Марк. Разобличил е блъфа му.
Стоят мълчаливо, а напрежението расте и води към неизбежната развръзка.
Ръката на мъжа светкавично се пъхва в джоба му и вади пистолет. Нищо чудно. Всички знаем, че е там, струва ми се. Изненадващо е обаче колко бързо ескалират нещата. Мъжът насочва пистолета към Марк. Той се вкаменява, изумен от неочаквания зловещ обрат.
С цялото си сърце копнея да имах пистолет. Но нямам. Моят е у Патрик. Където и да е той.
Инстинктивно хвърлям поглед назад, но там няма никой. Когато отново поглеждам към сцената отпред, Марк се е преместил. Тялото му е обърнато настрани, в ръката му има пистолет. Моят пистолет. Виждам сребристото тиксо. Някак е взел пистолета ми от Патрик. Ето така се е погрижил за мен Марк. Ето защо няма да бъда проблем: изпратил е Патрик. Малък гривяк излита неочаквано във въздуха зад тях. И после много неща се случват едновременно.
Марк се стряска от внезапното движение. Явно е пъхнал пръст в халката на спусъка, защото, когато се сепва рязко, оръжието стреля и в гората отеква гръмовен изстрел. Нали ви предупредих, глоковете нямат предпазител.
Високият мъж стреля почти едновременно с него. Несъмнено впоследствие ще се оправдае, че е било при самозащита. Куршумът на Марк едва не го улучва — и той е стрелял, за да се защити.
Върху гърдите на Марк разцъфва червено цвете. Случва се светкавично, опитвам се да си внуша, че не съм го видяла. Марк полита, едната му ръка се отмята, опитва се да се вкопчи в дървото. Отпуска се с цялата си тежест, но коленете му се огъват.
След секунди той е на земята. Двата изстрела кънтят в ушите ми.
Високият мъж оглежда дърветата наоколо, преди да се приближи към ръката на Марк, която лежи протегната в калта. Навежда се. Марк простенва, дъхът му излиза хрипливо и накъсано, образува облачета в студения въздух.
Мъжът прибира глока в джоба си. Моя пистолет. Напрягам до болка всяко мускулче на тялото си, за да не се разпищя.
Мъжът поглежда надолу. Стреля още веднъж. Тялото на Марк подскача тромаво сред листата.
Престанала съм да дишам. Не помня кога съм притаила дъх. До мен струйка прясна кръв се стича от стегнатия ми юмрук. Ноктите ми са се забили в плътта и са я разкъсали. Старая се да лежа съвсем неподвижно. Няма да плача. Няма да викам. Няма да умирам заради Марк.
Той не би умрял заради мен.
Отпускам се още по-ниско сред листата, стисвам силно очи и се моля всичко да приключи.
Чувам шумолене в просеката, докато мъжът събира вещите си. Притискам буза към мускусната пръст. После чувам как стъпките му бавно се отдалечават през гората, по сухите листа и натрошените клонки. Накрая — тишина.
Лежа неподвижно няколко минути, които се проточват като десетилетия, но никой не идва. След малко се надигам бавно. Ето го там, лежи в пръстта сред изпотъпканите листа, издокаран с най-хубавия си костюм и палто. Моят Марк. До неподвижното му тяло е моята раница. Раницата, която взе Патрик. Едва сега я забелязвам. Сигурно е била у Марк от самото начало. Запрепъвам се към него.
Странно усещане. Не съм сигурна, че мога да го опиша. Все още го обичам. Бих дала всичко да можехме да се върнем назад във времето. Приближавам предпазливо, уплашено. Ако все още е жив, може да се опита да ме убие. Да довърши каквото е започнал. Но когато го приближавам, той не помръдва. И не знам защо това е още по-лошо.
Приклякам и се взирам в него. Същото красиво лице, същата коса, устни и очи. Същата топла кожа. Нежно докосвам ръката му. Не реагира. Осмелявам се да наклоня глава към неговата. Бузата си към устата му — обратното на жеста, който той е правил хиляди пъти. Само че вместо целувката му се опитвам да усетя топлия му дъх на бузата си, да го чуя. Доближавам глава към гърдите му, старая се да не докосвам локвичката топла кръв. Чувам съвсем тихо и слабо туптене. Още е тук. Още е жив.
Нежно отмятам косата му от челото.
— Марк? Марк, чуваш ли ме? — прошепвам.
Нищо. Привеждам се още по-близо.
— Марк? Марк? Ерин е. Можеш ли…
И тогава клепачите му потрепват и се отварят. Той вдига очи към мен бавно и замаяно. Кашля силно и смръщва лице от болка. Ще умре. Имаме броени секунди.
Очите му срещат моите и за миг, като проблясък на болен от алцхаймер, отново е той, моят Марк. После помръква. По лицето му като облак преминава друго изражение. Поглежда ме по начин, който никога няма да забравя. Вече знам какво изпитва към мен всъщност. Мимолетно е, но неопровержимо. И после издъхва.
От гората се разнася писък на птица и аз се сепвам. Отново оглеждам дърветата — няма никой. Изправям се с мъка на крака и просто стоя. Объркана, съсипана, неподвижна.
После грабвам раницата си и хуквам. Отначало не знам накъде, но докато се движа, в съзнанието ми се очертава план. Задейства се инстинктът ми за самосъхранение. Трябва да намеря телефонна кабина. На половината разстояние до пътя се препъвам в тялото на Патрик. Лежи свит на земята с разперени ръце. Гърлото му е прерязано. Продължавам да тичам.