Едва ли някога ще разкажа на Алекса всичко, което се случи, макар че доста се сближихме. Тя ми каза да загърбя преживяното. Разбира се, подозира, че Марк е избягал… моят изчезнал съпруг. Само че съветът й ми свърши работа — Алекса ме посъветва да не допускам случилото се да предизвика гнева ми или да ме съкруши, а да помня, че всички губим нещата, които обичаме най-много, но не бива да забравяме какви щастливци сме, че изобщо сме ги имали. Определено ще послушам съвета на Алекса. Тя ме разсмива, а отдавна не ми се е случвало. Случва се в живота да се появи подходящият човек в подходящия момент. Но после се замислям за Марк и, разбира се… появяват се и неподходящи хора, нали? Понякога трудно различаваш едните от другите. Може би някой ден ще споделя с Алекса всичко. Ще видим. В крайна сметка тя ми разказа своята история.
Няма да пипам парите, докато не се роди детето. Дотогава ще се справям с ипотеката. Ще мога да продам къщата веднага след като получа право да се разпореждам с финансите на Марк след няколко месеца. Но едва след седем години официално ще го обявят за мъртъв.
Мога да чакам дотогава. Търпелива съм. Ще продължа да работя, да снимам. Ще направя още една услуга на Еди. Ще си помагам с парите от Швейцария, когато тя се роди, а когато дъщеря ми стане на седем и аз официално съм свободна, може да заминем от страната. Може би просто ще вземем парите и ще избягаме. Още не знам. Ще видим. Но очаквам бъдещето с вълнение. Нашето бъдеще.
В 19:39 часа Алекса ме вика от кухнята. Горе съм, лежа в стаята за гости, в моята стая. Вика ме само веднъж. Ясно. Силно. И в гърдите ми се поражда чувство, което не съм изпитвала от два месеца. Страх. Остър, внезапен, напрегнат. Познавам по тона й. Нещо се случва. Подготовката на коледната трапеза е спряла. Къщата е зловещо притихнала. Запътвам се по посока на звука от телевизора в уютната им кухня. От затворената фурна ухае на печена шунка с кленов сироп. Алекса и баща й стоят като вкаменени с гръб към мен, безмълвно вторачени в телевизора на стената. Не се обръщат, когато влизам. Заставам до тях и новината ме връхлита. На екрана Би Би Си предават на живо от търговска улица — лондонска улица, може би Оксфорд Стрийт. Само че няма хора. После виждам полицейския кордон. Блокирали са цялото платно. Случва се в момента. Репортажът е на живо.
Гледаме ужасени как приклекнала фигура изведнъж се втурва откъм украсената с коледни лампички витрина на магазин. Напуска укритието си слепешката и хуква към широкото празно платно на улицата. Човекът тича бързо към полицейския кордон, приведен и уплашен. Бяга от нещо, което не виждаме, от нещо страховито.
Под кадрите тръгват надписи.
Ако говори репортер, не го чувам. Всичко край мен притихва, когато в ъгъла на екрана се появяват две снимки. Двамата нападатели. Веднага разпознавам лицата.
Алекса се обръща и ме поглежда. Иска да се увери, че виждам същото като нея. Снимката е на Холи. На моята Холи. Взирам се отново в екрана. В бледото младо лице на Холи. Не е полицейска снимка, каквато правят на арестуваните — това е първата ми мисъл. Не знам защо, но това ми хрумва най-напред. Показват любителска снимка. Отпреди затвора. Отпреди опожарения автобус. Отпреди всичко това. И тогава проумявам толкова внезапно, че дъхът ми секва. Случила се е ужасна трагедия. Този път Холи е направила нещо страшно. Нещо наистина много страшно.
Спомням си думите й. От онзи ден в затвора, когато я попитах какво смята да прави после. „Тепърва ще видим. Но очаквай… велики дела.“
Тя ми го каза. Предупреди ме, че ще го направи, нали? Аз знаех. В известен смисъл винаги съм знаела — не за плана им, очевидно, но някак знаех.
Какво можех да сторя обаче? Какво би могъл да стори който и да било? Не можеш да спасиш всички. Понякога е достатъчно да спасиш себе си.
На Рос, благодаря ти, че беше за пример и ме вдъхнови да тръгна по този път. Благодаря ти за енергията, знанието и съветите.
На майка ми, първия ми читател, благодаря ти, че провери дали не е ужасно! Благодаря ти за куража, за това, че подкрепи четенето ми, когато бях малка, и ме вдъхнови да започна.
Специални благодарности на Камила Рей, чудесната ми агентка. Много ти благодаря, че отговори на първия ми имейл, прочете първите три глави и после, на следващия ден, целия ръкопис. Благодаря ти за страхотните мисли, идеи и насока и че беше фен на Ерин. Не мога да ти благодаря достатъчно, че ме запозна с един изцяло нов и вълнуващ свят.
На невероятната Кейт Мисяк, редакторката ми в „Балантайн“, благодаря ти, че прочете ръкописа толкова бързо, благодаря ти за вярата и ентусиазма от първия ни телефонен разговор. Благодаря ти за редакторския ти усет, орловите очи и любовта към добрата история — беше пълно удоволствие да се работи с теб.