Три дни по-късно на прага ми цъфна и инспектор Фостър. В отдела му получили информация за връзката ми с друго разследване. Изчезването на Марк не беше разследвано от отдела по антитероризъм, разбира се, но беше обострило интереса им. Анди ме осведоми, че посещението му не е официално, но искал да ми зададе няколко въпроса. Аз им отговорих, защото си спомних, че не бях отговорила на няколко негови обаждания, и бузите ми виновно пламнаха. Сигурно не е за вярване как така един и същ човек се оказва свързан с изчезването на двама други, без всъщност да е замесен. Ако съм научила нещо напоследък обаче, то е, че животът понякога е странно хаотичен.
Трудно ми беше да убедя Анди, че няма нищо съмнително. Но все пак може и да съм много други неща, но не членувам в терористична организация. Нямам нищо общо с изчезването на Холи и с полета й до Сирия. Марк също е много други неща, но не е избягал в Сирия като Холи. Отне ми известно време да убедя Анди в този факт и ако от полицията не подслушваше телефона ми преди, сега вече със сигурност го правеха.
Внимателно следя новините дали ще се появи нещо за паднал самолет, но през последните два месеца няма нищо. Хората от самолета сякаш са изчезнали безследно. Често си мисля за тях на океанското дъно и се питам дали са още там, в мрака, пристегнати от коланите на седалките си. Опитвам се да не го правя, но не мога да се спра.
Все се питам и какво е имало на онази флашка, защо е била толкова важна за мъжа в гората и вероятно за неговите работодатели. Много съм мислила по въпроса. За онези безкрайни файлове с криптиран текст — дали са били банкови сметки, сведения за фирми, собствени имена, адреси? Помня имейлите, които намерих в руския акаунт от Бора Бора. Кухи фирми. Оръжие. Хакерски данни. Не знам. Може би. Но се радвам, че нямах възможност да ги разкриптирам. Пък и какво щях да правя с информацията?
Старая се да не звъня на Еди след посещението на полицията. За късмет, следващото интервю с него е насрочено за началото на месеца, след освобождаването му. С Фил ходихме в дома му. В къщата на Еди Бишъп. И Саймън беше там. И Лоти. Сигурно Еди и дъщеря му са се сдобрили, един бог знае как. Саймън имаше право — явно плачът на Лоти е бил добро начало. Сигурно Еди е много убедителен, а Лоти изглеждаше щастлива.
След снимките Фил ни остави насаме за няколко минути, докато отскочи до тоалетната. Лоти и децата гледаха анимационни филми в хола. Еди отново ми благодари за услугата, за това, че съм говорила с дъщеря му. И ме прегърна.
Когато ме придърпа към себе си, прошепна:
— Всичко наред ли е вече, сладурче?
— Всичко е наред, Еди — прошепнах в отговор.
— Радвам се да го чуя. Ще поискам да ми направиш още една услуга. По някое време. Неголяма. Ще се справиш — каза той и ме пусна с лукава усмивка.
Саймън ни се ухили широко.
— Пази се, Ерин. Той е голям разбойник, така да знаеш.
И аз, мисля си. Беше ми приятно там. Чувствах се добре дошла. Приета. Май вече съм част от групата. Още една услуга. Трябваше да го предвидя. Той обаче ме пази. Знам го. Освен това съм му задължена, нали?
В момента съм в къщата на Алекса. За тази седмица. Бегълка от собствения си живот. Просто не искам да бъда сама у дома в коледната сутрин. Дори да ми дават всички пари на света.
Алекса и баща й ме поканиха. Чувам ги как се суетят в кухнята долу. Довечера ще хапнем шунка. Явно им е коледна традиция. Нови традиции. Нови начала. И двамата много ме подкрепяха след изчезването на Марк.
Знам какво си мислите. Започвам сама да вярвам на лъжите си. Да, имате право, но предпочитам да вярвам на своите лъжи, отколкото на истината в очите на Марк в онази просека.
Понякога ми се струва, че го чувам нощем да шумоли в мрака на спалнята ни. Вече не гася светлината в коридора, когато си лягам. И държа нещо тежко до леглото.
Нося детето на Марк. Нашето дете. Бременна съм в двайсет и първата седмица. Второто тримесечие. Имам коремче. Според приложението на телефона ми бебето е колкото грейпфрут. Сърцето й е изцяло оформено и бие три пъти по-бързо от моето. По-жива е сега, отколкото аз някога ще бъда. Не знам как, но съм сигурна, че е момиче. Просто знам.
Осеменяването на Алекса се оказа успешно. Две седмици след посещението на полицията у дома с Фил и Дънкан отново бяхме в кабинета на доктор Прахани, за да заснемем как Алекса научава новината. Беше хубав ден. Тя забременя малко след мен. Странно как се подредиха нещата. Приятно ще бъде да споделям всичко с някого, а нямам връзка с Каро, откакто се случиха събитията. Е, няколко разговора по телефона, едно кафе, но нищо повече. Не че се сърдя — Каро ми напомня каква бях преди, а не съм сигурна, че вече разбирам тази личност.