— Той беше отвратително същество… но по възможно най-хубав начин. Отвратителните човешки същества нерядко са такива. — Еди въздъхва. — За Ричардсън вече всичко е казано. Замесените в онази стара история от Ист Енд са покойници. Не бива да доносничиш за мъртвите и със сигурност не бива да говориш лошо за тях… но Чарли беше проклетник. Не съм го виждал да изтезава никого. Но разказваше такива работи. Използваше генератор от разглобен бомбардировач от Втората световна война, за да пуска ток на хора. Измъчваше ги, кълцаше ги, вземаше им акъла, докато не му кажат каквото иска. Веднъж го попитах: „Откъде си сигурен, че не те лъжат, щом ги изтезаваш?“. А той отговори: „Лъжат, докато не станат като малки деца — после казват само истината“. Само че нали разбираш, аз не го питах това. Имах предвид: ами ако още в самото начало са ти казали истината, а ти си продължил да ги изтезаваш, докато не изфабрикуват нещо? На Чарли това и през ум не му минаваше. Не го питах отново. Чарли беше от друго поколение. Въобразяваше си, че разбира живота. Изтезанията обаче не вършат работа. Трябва да уважаваш хората, нали така, Ерин? Ако търсиш уважение, трябва да се постараеш да бъдеш достоен за него. Да оставиш хората да умрат с достойнство. От тях си зависи как са живели. Никой не може да те обвини, че си сбъркал, ако си се отнасял към хората с уважение.
Не съм сигурна, че е съвсем вярно, но продължавам:
— Ти отнасяш ли се с уважение към хората, Еди?
Струва ми се важен въпрос. Той вдига очи към мен, полускрити зад тежките клепачи.
— Да. Винаги е било така и винаги ще бъде. Човек обаче не се захваща с някои неща, ако не знае правилата, Ерин. А ако си се включил в играта, не бива да се оплакваш, когато губиш. Научи се да губиш достойно, добрият играч винаги позволява на съперниците си да губят с достойнство.
Еди млъква, измерва ме изпитателно с поглед. Преценява ме. Иска да каже нещо. Давам му минута, но той отмества очи, променя намерението си.
Настъпва мълчание. Той изглежда разсеян, мислите му са другаде. Приближаваме опасна зона, усещам го. Сменям темата към нещо по-леко:
— Какво ще направиш най-напред, след като те освободят? Имаш ли конкретно желание?
— Изключи я.
Той се взира в мен настойчиво, без да трепне. Обаянието му внезапно се е изпарило. Вече не съм способна да тълкувам положението. Няма социални особености, които да разчета; липсва ми референтна рамка.
— Изключи камерата. Веднага.
Неподвижен е. Стабилен, непоклатим. Опасен.
Изключвам несръчно камерата. Защо му се подчинявам? Това е най-неуместната идея в създалото се положение, обаче нямам друг вариант. Мога да повикам надзирателите, но положението е различно. Тук става нещо друго. Искам да разбера какво е. Подчинявам му се.
Червената лампичка угасва.
— Всичко наред ли е, Еди?
Не знам защо го питам. Очевидно е добре. Моите ръце треперят.
— С теб да, сладурче. Успокой се.
Лицето му е омекнало. Тонът му е благ. Раменете ми бавно се отпускат. Не съм усетила кога съм ги стегнала.
— Извинявай, ако съм те уплашил, обаче знаеш ли какво… Хм, добре де… — Като че ли води вътрешна борба.
И после завършва:
— Искам да те помоля за нещо. Още преди се канех, по телефона, но тогава нямаше как, а не искам пред камерата. Ще те помоля за една услуга. Напълно искрен съм, това е единствената причина да ти дам интервю. Осигуриш ли ми каквото искам, и аз ще ти дам каквото искаш. Ето това е. Сега ме слушай. Няма да повтарям.
Не мога да повярвам, че се случва. Макар че, честно казано, нямам представа какво точно се случва. Чудя се дали това е причината да ми оставя онези съобщения. Ако са от него.
— Не съм свикнал да искам услуги, затова имай търпение. — Прокашля се. — Въпросът е личен. Намирам тези неща за доста… стресиращи. А на моята възраст се старая да не се подлагам на напрежение, знаеш как е. Искам да направиш нещо за мен. Ще направиш ли нещо за мен, сладурче?
Наблюдава ме. Преглъщам измъчено. И после си спомням, че той най-вероятно иска истински отговор. Мислите ми се задвижват с нова бързина. Какво ще иска? О, боже? Дано да не е нещо сексуално!
Млъквай, Ерин. Разбира се, че няма да е сексуално.
— Ами… какво нещо? — Опитвам се гласът ми да звучи равно.
— Допускал съм грешки през живота си. С близките си хора. Може би. Със съпругата си със сигурност, но вече всичко приключи, всичко е зад гърба ми. Така. Примирил съм се. Имам обаче дъщеря. Шарлът. Лоти. Тя е… на двайсет и осем. Малко прилича на теб. С тъмна коса, хубава, целият свят е в краката й. Красавица. В момента не си говорим. Не ме иска в живота си, край семейството си. Сигурно разбираш. И не я виня, тя е умно момиче. Така я възпитахме. Има си чудесен мъж, той се държи добре с нея, имат две дъщери. Виж, ясно е, че не съм бил идеалният баща. Не се съмнявам, че вече си го разбрала. Както и да е, с две думи, искам да поговориш с нея.
Кима замислено. Най-сетне е казал каквото иска.