Иска да поговоря с отчуждената му дъщеря. Отлично. Още семейни драми. Нямам нужда от това в момента. Имам си предостатъчно у дома. Положението обаче определено не е толкова лошо, колкото можеше да бъде. Мога да поговоря с дъщеря му. И бездруго планирах да я интервюирам. Освен ако молбата му всъщност не е евфемизъм? Това ли ще се окаже? Да не би да иска да я убия? Боже, дано не е така! Би се изразил по-недвусмислено, нали? Нали? Странна работа.
— Еди, моля да ми обясниш по-конкретно. За какво искаш да говоря с Шарлът? За документалния филм ли? Или за нещо друго? — Предпазливо подбирам думите.
Очевидно разговорът не е лек за него, трудно му е да отправя лична молба. Едва ли е имал нужда да го прави по-рано. Наистина не искам да го ядосвам.
— Не, не за документалния филм. Извинявай, но не ми дреме за филма. Проучих те, след като ми споменаха за тази работа, поръчах да те проверят. Стори ми се свястно момиче, с което дъщеря ми би се сприятелила. Може би ще ти се довери. Не ме бива много в тези работи, искам тя да види, че се старая. Убеди я, че съм свестен, държа нещата под контрол. Ерин, много ще зарадваш един старец, ако направиш това за мен. Няма кого друг да помоля, нали разбираш? Нямам много приятелки, а дори да имах, Лоти ще си плюе на петите, ако ги види. Трябва да разбере, че когато изляза от тук, ще съм друг човек. Ще я подкрепям. Искам отново да бъда част от живота й. Да й помагам. Да виждам децата. Моите внучки. Такива работи. Налей й малко ум в главата. Познавам я. Кажи й, че съм друг човек, променил съм се. — Той млъква.
Стаята притихва. Защо, за бога, би ме послушала дъщеря му? Откъде му хрумна? Може би изобщо не е такъв, за какъвто го мислех. И тогава мярвам отражението си в стъклото върху затворническата стена. Костюм, блуза, високи токчета, лъскава коса, слънчеви отблясъци по новата ми брачна халка. Разбирам какво вижда той. Изглеждам като млада жена, която контролира живота си, на прага на нещо важно. Професионалистка, но и все още открита, твърда, но и мека в онзи вълшебен период между младостта и старостта. Може би има право. Дъщеря му може и да се вслуша в мен.
Изобщо не чувам надзирателите. Къде ли са? Грижа ли ги е какво се случва тук? Еди ли е уредил да не бъдат в стаята, той ли ги е помолил да не ни прекъсват? Все още има влияние извън затвора, нали? Поглеждам го. Разбира се, че има. Сигурно трябва да внимават с него, ще излезе на свобода само след два месеца. Недосегаем. И току-що ме е помолил за услуга.
— Ще го направя. — Майната му, съдбата обича храбрите.
— А така! — усмихва се той.
Коремът ми се свива, когато осъзнавам, че тук се крие шанс за Марк и за мен. Мога да поискам услуга в замяна. Но редно ли е да го правя? Добра идея ли е?
— Еди? — снишавам глас, привеждам се към него, в случай че някой слуша. — Ако ти помогна, ще ми помогнеш ли и ти? Не познавам друг, който е в състояние да ми съдейства за това.
Гласът ми звучи различно: по-сериозен, но и по-тънък от обикновено. Взискателен.
Той присвива очи. Проучва ме. Лесно може да ме разгадае. Каква заплаха може да представлявам? Еди го установява и по устните му плъзва усмивка.
— Какво искаш?
— С две думи… имам скъпоценни камъни, които… намерих. Добре де, звучи малко… Не мога да ги продам. Незаконни са. Ето това е. А трябва да ги продам… по втория начин. Познаваш ли някой, който би могъл… — Шепотът ми заглъхва.
Явно не само на бивш главатар на банда му е трудно да иска услуги.
Еди вече ми се хили насреща.
— Ах ти, палавнице. Тихите води са най-дълбоки! Едно ще ти призная — мен трудно може да ме учуди човек, скъпа, обаче това не го очаквах. Май си имаш сериозен проблем. За колко камъка става дума и за какви?
Еди страшно се забавлява. Отново е в играта.
— Около двеста диаманта, шлифовани, безупречни, всичките по два карата. — Говоря тихо, но от поведението му заключавам, че никой не ни слуша.
— Мамка му! Откъде ги докопа, по дяволите? — Гласът му отеква през арката по коридора.
Дано никой да не слуша, иначе съм прецакана. Еди вече ме гледа с други очи. Впечатлен е. Един милион си е един милион. Но пък един милион не е същото, каквото е било преди.
— Ха! — изсмива се той. — Обикновено не греша за хората. Ама човек се учи всеки ден, нали? Много добре. Да, Ерин, мога да ти помогна да си решиш проблема. Имаш ли номерирана сметка?
Кимвам. Той отново се засмива доволно.
— Ама разбира се, че имаш. Блестящо. Ти си голяма находка, сладурче, страхотна находка. Добре, другата седмица ще ти се обади един човек. Направи каквото ти каже. Той ще оправи нещата, ще поговоря с него. Съгласна ли си?
Целият грее срещу мен. Радвам се, че се получи така, но въпреки това малко се притеснявам. Стана толкова лесно. Дори не съм сигурна как точно се случи.
А сега трябва да спазя своята част от сделката.
— Мога да намина при дъщеря ти следващата седмица. Днес следобед ще се обадя на Шарлът и ще уговоря среща.
Знам, че тя ще приеме. Не съм казала на Еди, но двете вече проведохме кратък разговор. Стори ми се симпатична.
— Имаш ли номера? Адреса?