— И ние не виждахме явна връзка, Кати. Поне в началото. И сега често си мисля, че тъкмо там беше грешката ни. Ако тогава бяхме по-бдителни и не толкова погълнати от собствената си дейност, ако бяхме положили всички усилия още тогава, когато новината за Морнингдейл току-що се бе разчула, вероятно щяхме да предотвратим най-лошото. Е, Мари-Клод не е съгласна с мен. Тя смята, че така или иначе, закриването на Хейлшам е било неизбежно и може би има право. Морнингдейл бе само част от скандала. Имаше и друго. Например онзи ужасен телевизионен сериал. Натрупаха се различни обстоятелства и това промени хода на събитията. Но ако говорим сериозно, главната ни слабост се състоеше в следното: нашето малко движение никога не е било много силно, защото съществуването му зависеше от капризите на поддръжниците ни. Докато условията бяха благоприятни, докато корпорациите и политиците се надяваха да извлекат изгода, като ни помагат, ние се държахме на повърхността. Ала това винаги е изисквало усилия и когато след скандала с Морнингдейл условията се промениха, шансовете ни пропаднаха. Светът вече не желаеше да му се напомня за програмата, по която се отглеждат донори. Хората не желаеха повече да мислят за създания като вас, за условията, в които живеете. С други думи, скъпи мои, те отново пожелаха да ви скрият колкото е възможно по-далече. Там, където се намирахте преди появата на Мари-Клод и на други като мен и нея. А влиятелните личности, които с такава охота ни помагаха, сега, разбира се, се изпариха. За малко повече от година всичките ни спонсори, един по един, изчезнаха. Издържахме, колкото можем — две години повече от Гленморган. Но и ние, както знаете, трябваше накрая да закрием Хейлшам и от труда ни практически не остана и следа. Сега в страната не съществува подобно заведение. Има само огромни държавни „домове“ и дори в известна степен условията в тях да се подобряват в сравнение с миналото, така или иначе, скъпи мои, ако видите какво се върши в някои от тях, ще загубите съня си задълго. А двете с Мари-Клод се озовахме тук, в тази къща. Горе държим купища ваши произведения и те са единствените, които ни напомнят за нашата работа. Останаха ни и много дългове, което ни е още по-неприятно. И спомените ни — струва ми се за всички, без изключение. Както и съзнанието, че сме осигурили най-добрия възможен живот за същества като вас.
— Не се опитвайте да изкопчите благодарност от тяхна страна — прозвуча гласът на Мадам зад нас. — От къде на къде ще започнат да ни благодарят? Дошли са, за да получат още повече. Нима имат представа каква борба сме изнесли на гърба си заради тях, какво сме им дали през всичките тези години? Мислят си, че им е дошло от Господ. Нима са знаели нещо, преди да дойдат тук? А сега изпитват единствено разочарование, защото не сме им осигурили всичко, максимума.
Известно време мълчахме. После отгоре долетя шум и на вратата отново се позвъни. Мадам се появи от тъмнината и се отправи към коридора.
— Този път вече трябва да са те — предположи госпожица Емили. — Ще се приготвя. Но вие не бързайте да си тръгвате. Трябва да свалят шкафчето по стълбите. Мари-Клод ще гледа да не го повредят.
Двамата с Томи не можехме да повярваме, че това е краят. Продължавахме да седим на местата си, при това не виждахме кой ще помогне на госпожица Емили да стане от инвалидния стол. За миг ми хрумна, че може да се опита да стане и сама, ала тя не помръдваше — седеше както преди, приведена напред, и внимателно се вслушваше. После Томи каза:
— Значи наистина няма такова нещо. Нито отсрочки, нито каквото и да е друго.
— Томи — измърморих аз и го погледнах укоризнено.
Но госпожица Емили ласкаво промълви:
— Да, Томи. Няма такова нещо. Животът ви трябва да продължи по общите правила.
— Вие твърдите, госпожице, че всичко, с което сме се занимавали, всички часове и работата ни в клас, е било само за онова, което ни обяснихте, така ли? И за нищо друго? — попита Томи.
— Осъзнавам, че може да останете с впечатлението, че сте били пионки в нечия игра — каза госпожица Емили. — Да, възможно е да ви хрумне нещо подобно. Но трябва да се съгласите, че сте пионки, на които им е провървяло. Съществуваха определени условия, сега те липсват. В нашия свят понякога се случват и такива неща, какво да се прави! Мненията и чувствата на хората се мятат ту на една, ту на друга страна. Стана така, че израснахте в един определен момент от този процес.
— Твърдите, че това е една от тенденциите, които периодично идват и си отиват — намесих се аз. — Вероятно е така. Но за нас това е целият ни живот.
— Да, имате право. Но не забравяйте: на вас ви е било по-добре, отколкото на мнозина преди това. И кой знае какво ги очаква другите, които идват след вас. Много съжалявам, скъпи възпитаници, но сега трябва да ви оставя. Джордж! Джордж!
Ала не последва никаква реакция: в коридора бе доста шумно и очевидно Джордж не я чу. Внезапно Томи попита:
— И госпожица Люси напусна заради това, така ли?
