Отначало ми се стори, че въпросът не достигна до ушите на госпожица Емили, чието внимание бе съсредоточено в онова, което ставаше в коридора. Тя се облегна назад в стола си и бавно го задвижи към вратата. Но в стаята имаше толкова много масички и столчета, че нямаше откъде да мине. Тъкмо се канех да скоча и да разчистя пътя й, когато тя внезапно спря.
— Люси Уейнрайт — повтори тя. — Да, да! Имахме малка неприятност с нея.
Тя замълча и отново обърна стола си така, че да бъде с лице към Томи.
— Да, една малка неприятност. Несходство в мненията. Но аз ще отговоря на въпроса ви, Томи. Разногласията ни с Люси Уейнрайт не бяха свързани с онова, което ви разказах току-що. Поне непряко. По-скоро ще се изразя така — това бяха наши вътрешни работи.
Помислих си, че с това иска да сложи точка на разговора и попитах:
— Госпожице Емили, ако нямате нищо против, бихме искали да знаем какво стана с госпожица Люси.
Госпожица Емили вдигна вежди.
— С Люси Уейнрайт? Толкова ли високо сте я ценили? Извинете ме, скъпи възпитаници, но пак се разсеях. Люси не беше дълго с нас и затова не заема централно място в спомените ни за Хейлшам. Работата не я направи щастлива. Но аз ви разбирам, вие израснахте с нея…
Тя се усмихна, сякаш си спомни нещо. В коридора Мадам ругаеше мъжете на висок глас, ала госпожица Емили като че ли бе изгубила интерес към тях и бе потънала в спомени. Накрая каза:
— Люси Уейнрайт е много симпатична особа. Просто, след като живя известно време с нас, й хрумнаха някои идеи. Реши, че не ви обясняваме достатъчно добре ситуацията. Не ви казваме какво ви очаква, откъде сте дошли, за какво сте нужни. Смяташе, че трябва да ви даваме по-пълна картина за тези неща. И че в противен случай ще постъпим като истински мошеници. Обмислихме предложението й и достигнахме до извода, че греши.
— Защо? — попита Томи. — Защо решихте така?
— Защо? Не се съмнявам, че тя ви желаеше само доброто. Виждам, че сте били много привързани към нея. Люси Уейнрайт притежаваше всички качества на първокласна настойница. Но идеите й бяха твърде теоретични. Бяхме работили доста време в Хейлшам и добре осъзнавахме кое ще има добър ефект и кое — не, какво е най-добре за възпитаниците в далечна перспектива, а не само за периода, когато пребивават в Хейлшам. Не бе голяма беда, че Люси Уейнрайт беше идеалистка. По-лошото беше, че не разбираше някои практически неща. Виждате ли, ние съумяхме да ви дадем нещичко, което и сега никой на света не може да ви го отнеме, и успяхме да го направим, преди всичко, защото ви осигурявахме закрила. Иначе Хейлшам нямаше да е Хейлшам. И, разбира се, това означаваше, че скривахме някои неща от вас, дори се е налагало да ви лъжем. Да, лъгали сме ви много, не се страхувам да използвам тази дума. Но през всичките тези години ние сме ви закриляли и сме ви осигурили безгрижно детство. Пак повтарям, Люси ви желаеше само доброто. Но ако я бяхме послушали, с нашия щастлив живот в Хейлшам щеше да е свършено. Погледнете се сега! Мога само да се гордея с вас. Устроили сте новия си живот върху основите, които сме ви дали ние, настойниците. Ако не ви закриляхме, нямаше да станете това, което сте. Часовете нямаше да са ви интересни, вие нямаше да се вглъбите така в изкуството, в словото. Ами ако знаехте какво ви чака? Щяхте да заявите, че всичко е безсмислено и как бихме могли да оспорим твърденията ви? Ето защо трябваше да се разделим с госпожица Люси Уейнрайт.
Мадам беше започнала да крещи на мъжете. Още не бе излязла извън кожата си, ала гласът й бе станал застрашително строг и мъжете, които до този миг се опитваха да й противоречат, се умълчаха.
— Добре, че останах тук, с вас — каза госпожица Емили. — Мари-Клод се справя в такива ситуации много по-добре от мен.
Не знам какво ме накара да кажа онова, което казах. Причината, може би, се криеше в това, че, както виждах, посещението ни беше към края си; може би ми бе любопитно да разбера какви са отношенията между госпожица Емили и Мадам. Така или иначе, аз сниших глас, кимнах по посока на вратата и произнесох:
— Мадам никога не ни е обичала. Тя се страхуваше от нас, както се страхува от паяци или други гадинки.
Бях готова да видя как госпожица Емили се разярява, ала това не бе толкова важно за мен. И наистина — тя рязко се обърна, сякаш я бях уцелила с книжно топче, и очите й блеснаха така, както в годините, прекарани в Хейлшам. Ала гласът, с който заговори, беше мек, а тонът — равен:
