— Странно, напоследък и аз си мисля същото. Когато става дума за нещо подобно, трябва да знаем едно за Рут: тя бе много по-различна от нас. От самото начало, дори още в детството си, двамата с теб се опитвахме да достигнем до изводи, до някаква истина. Нали си спомняш тайните ни разговори, Кат? Но Рут беше различна. Тя през цялото време искаше да вярва — така бе устроена. Затова да, смятам, че така е по-добре. — После добави: — Разбира се, онова, което разбрахме госпожица Емили и всичко останало, няма никакво отношение към Рут. Към края си тя желаеше за нас най-доброто. Наистина ни мислеше доброто.
Тъкмо тогава не ми се щеше да се разпростираме в разговори за Рут, затова побързах да се съглася с него. Но сега, когато имам време добре да размисля, не мога да изразя категорично мнение по този въпрос. От една страна ми се иска все пак да споделя с нея всичко, което научихме. Да, тя вероятно щеше да се огорчи, защото излиза така, че вредата, която ни е причинила, не би могла да се поправи толкова лесно, колкото се надяваше тя. И за да бъда съвсем искрена, ще кажа следното: може би това влияе, макар и съвсем мъничко, на желанието ми Рут да бе узнала всичко и чак тогава да завърши. Но мисля, че в много по-голяма степен тук важи нещо друго — не моята жажда за мъст, нито раздразнението ми. Защото, както каза и Томи, към края си тя ни желаеше само доброто и макар онзи ден в колата да бе заявила, че никога няма да й простя, тя грешеше. В душата си не тая гняв към нея и ако съжалявам, че не научи истината, причината се крие по-скоро във факта, че в самия си край тя се оказа съвсем отдалечена от мен и Томи. Сякаш помежду ни имаше разделителна линия — от едната страна бяхме двамата с Томи, а от другата беше Рут — и аз си дадох сметка, че ако можеше, след всичко чуто и разбрано, и тя щеше да изпитва същата печал като мен сега.
В този ден двамата с Томи не се сбогувахме с подобаващата тържественост. Когато стана време да тръгвам, Томи слезе долу с мен, което никога преди не бе правил, и двамата заедно прекосихме „Площада“ на път към автомобила ми. Дните бяха станали къси и слънцето вече се скриваше зад сградите. Както обикновено, под навеса се мержелееха неколцина фигури, но „Площада“ беше пуст. През цялото време Томи мълчеше, но накрая се усмихна и каза:
— Кат, тъкмо си спомних как в Хейлшам играех футбол. Имах си една тайна. Когато вкарвах гол, аз се завъртах ето така — той вдигна победоносно ръцете си — и тичах към своите. Не полудявах от възторг, нищо подобно, само тичах с вдигнати ръце. — Той остана известно време така, после свали ръцете си долу и се усмихна. — И знаеш ли, Кат? Когато тичах обратно, аз все си представях, че краката ми шляпат във вода. Не в дълбока вода, а така, най-много до глезените. Всеки път си го представях. Шляп, шляп, шляп. — Той отново вдигна ръце и пак ми се усмихна. — На никого не съм го казвал.
Аз също се засмях и отвърнах:
— Голямо си ми глупаче, Томи!
После се целунахме — съвсем бегло — и аз се качих в колата. Докато се обръщах и се настанявах, Томи остана да стои на мястото си. Остана там до края — виждах го в огледалото на автомобила. Най-после неопределено махна с ръка още веднъж и тръгна към навеса. После „Площада“ изчезна от полезрението ми.
Един мой донор, с когото разговарях преди няколко дни, ми се оплака, че спомените му, дори най-ценните от тях, избледняват удивително бързо. Но с мен не е така. Най-скъпите ми спомени, онези, които ценя най-много, си остават точно толкова ярки, колкото са били винаги. Изгубих Рут, после Томи, ала споменът ми за тях е жив.
Предполагам, че съм изгубила и Хейлшам. От време на време чувах как някой от възпитаниците се е опитвал да го открие — по-точно не самия Хейлшам, а мястото, където се намираше навремето. Понякога до ушите ми достигат най-различни слухове в какво са превърнали Хейлшам в днешни дни: в хотел, в училище, в развалини. Макар да пътувам много из страната, никога не съм се опитвала да го намеря. Не изпитвам особено желание да видя какво е станало с него.
Впрочем, макар че нито веднъж не тръгнах да го търся, понякога, докато пътувам, все ще ми се стори, че зървам една или друга част от него. Виждам в далечината постройка край някое игрище и се сепвам — това е нашият павилион! Или пък зървам на хоризонта редица тополи и до тях — клонест дъб и душата ми за миг се изпълва с увереност, че се приближавам към Южното игрище от отсрещната му страна. В една сива утрин, докато изминавах дълго разстояние в Глостършър, отминах закъсал автомобил край пътя и останах с впечатлението, че момичето пред него, което се взираше разсеяно в преминаващите коли, е онази същата Сузана С., която бе две години по-голяма от нас и която редовно дежуреше на Разпродажбите. Това ми се случва, когато го очаквам най-малко: пътувам си и си мисля за съвсем други неща. Така че вероятно дълбоко в подсъзнанието си аз не преставам да търся Хейлшам.
