Но разговорът ни не прерасна в кавга. Тръгвайки си от „Полето“, не можех да направя нищо друго, освен да се кача в стаята му, където дойде и той след няколко минути. Бях се посъвзела, Томи също, и сега можехме вече да поговорим спокойно за всичко. Изгладихме отношенията си, без да се караме, макар и доста хладно, и дори се заловихме да обсъждаме как ще стане смяната на помощниците му от практична гледна точка. После, когато седяхме в сумрака един до друг на ръба на леглото му, той ми каза:
— Не искам пак да се караме, Кат. Но много ми се ще да те попитам нещо. Не се ли умори да си помощница? Всички ние, освен теб, много отдавна вече сме донори. Колко години се занимаваш все с това? Не изпитваш ли желание час по-скоро да получиш известие за експлантация?
Свих рамене.
— Нямам нищо против. Но нали е важно донорите да имат добри помощници? А аз смятам себе си за добра помощница.
— Толкова ли е важно? Няма да споря, много е приятно да имаш добър помощник. Но в крайна сметка има ли някакво значение? Все едно, от донора ще вземат всичко, което може да се вземе, и той ще завърши.
— Разбира се, че е важно. Тъкмо от помощника зависи до голяма степен какъв ще е животът на донора.
— Но всичките тези пътувания, вечното ти бързане. Самотата ти, изтощението, на което си подложена. Нали те виждам! Изискват се толкова усилия! Сигурно и на теб понякога ти се иска да ти позволят да сложиш край на всичко, нали, Кат? Не разбирам защо не поговориш с тях, не ги попиташ защо протакат толкова?
Не казах нищо и тогава той заяви:
— Просто те питам, нищо повече. Нека не се караме пак.
Опрях глава на рамото му.
— Добре, добре, няма да се караме. Може би и без това ми остава малко време. Но засега трябва да продължа. Ти не желаеш да ме виждаш около себе си, добре, но има други, които го искат.
— Да, вероятно си права, Кат. Ти действително си добра помощница. И от всички помощници аз щях да избера тъкмо теб, ако ти не беше ти.
Той се усмихна и ме прегърна с едната си ръка така, както си седяхме един до друг. После каза:
— Все ми се привижда една река, чиито води се носят бързо, бързо надолу. А двамина във водата, вкопчили се един в друг, се стискат с всичка сила и не искат да се изтърват; ала накрая трябва да се пуснат, диктува го течението на реката. Разделя ги и край. И ние сме като тях. Жалко, Кат, защото през целия си живот се обичахме. Но става така, че не можем да бъдем заедно до последния си дъх.
Спомних си как вечерта в откритото поле на връщане от Литълхамптън се бях вкопчила в него. Не знам дали и той си е помислил същото, или продължаваше да вижда неумолимата река, за която говореше. Така или иначе, ние още дълго останахме така, седнали на ръба на леглото, потънали в мислите си. Накрая му казах:
— Прости ми, че там долу ти се озъбих така. Ще поговоря с тях. Ще се постарая да ги накарам да ти предоставят една от най-добрите помощници.
— Жалко, Кат — повтори той.
И по моему повече не споменахме за това през онази сутрин.
Помня, че последвалите няколко седмици — последните, преди новата помощница да поеме грижите за Томи, преминаха учудващо безметежно. Вероятно двамата с Томи нарочно се стараехме да проявяваме повече доброта един към друг, но така или иначе, времето изтече в пълно спокойствие. Може би тогавашното ни състояние ще се стори на някого малко нереално, но самите ние тогава не виждахме нищо странно в него. Трябваше да поделям вниманието си между Томи и още двама донори в Северен Уелс, така че за Кингсфийлд ми оставаше по-малко време, отколкото бих искала, но все пак успявах да идвам по три-четири пъти в седмицата. Захладня, но все още беше сухо, често дори слънчево и ние прекарвахме цели часове в неговата стая, понякога правехме секс, но по-често просто разговаряхме или аз му четях на глас. Един-два пъти Томи дори извади тетрадката си и докато ме слушаше, нахвърляше нови идеи за своите животни.
Един ден отново дойдох при него и това бе последното ми посещение. В един декемврийски ден, в ободряващо студеното време, аз влязох в сградата малко след един по обяд. Докато се качвах към стаята му, някъде дълбоко в подсъзнанието си очаквах промяна, без да знам каква точно. Може би съм си мислела, че в чест на пристигането ми ще е украсил стаята си или нещо подобно. Но, разбира се, всичко си беше както преди — впрочем за мое голямо успокоение. Томи също изглеждаше както обикновено, но когато заговорихме, ни беше трудно да се преструваме, че това е просто поредното ми посещение. От друга страна, бяхме го обсъждали надълго и нашироко през изминалите седмици и сега ни се струваше, че не ни е останало да си кажем още кой знае колко важни неща. Не ни се искаше да захващаме сериозен разговор, за да не съжаляваме после, че не сме могли да го довършим. Ето защо посветихме деня на доста повърхностни занимания.
Ала по едно време, като се разходих безцелно из стаята му, аз го попитах:
— Томи, радваш ли се, че Рут завърши по-рано и не разбра онова, което разбрахме двамата с теб?
Той лежеше на кревата, загледан в тавана, и след малко каза:
