Само по себе си това още не означаваше кой знае какво, но аз виждах и други промени. Малки, като например това: той прекосява двора в компанията на Александър Дж. и Питър Н., и тримата заедно вървят към игрището и непринудено разговарят. Тонът, с който произнасяха името му, се промени — не много, но все пак… В края на голямата промяна нашата компания седеше на тревата до Южното игрище, където момчетата играеха футбол, както обикновено. Докато разговарях с момичетата, аз наблюдавах Томи, който бе в центъра на играта. По едно време някой го спъна и той падна, но тутакси стана, взе топката и я постави така, че когато я ритне, да премине през наказателното поле. Играчите, които се готвеха за удара, се зазяпаха и в този миг Артър Х., едно от момчетата, които най-много го измъчваха (той стоеше на няколко крачки зад него), започна да го имитира как стои до топката с ръце на кръста. Внимателно наблюдавах случващото се и забелязах, че като че ли никой не подкрепи Артър. Сигурно всички го виждаха, тъй като бяха съсредоточили поглед върху Томи, който всеки миг щеше да запрати топката през наказателната линия, а Артър беше точно зад гърба му, ала никой не прояви интерес към номерата му. Томи запокити топката в центъра на игрището, играта продължи, а Артър не се опита да повтори шегата си.
Това ме зарадва, но ме и заинтригува: меко казано, Томи все още не се бе проявил в областта на „творчеството“. Видях, че прекратяването на гневните изблици от негова страна много му е помогнало, ала все не ми се удаваше да открия първопричината за подобряването на отношението към него. Нещо в самия Томи се бе променило — държеше се по различен начин, когато разговаряше с някого, гледаше го в очите по своя прям и добронамерен начин. А това на свой ред бе променило отношението на околните към него. Но как е станало всичко — нямах никаква представа.
Заинтригувах се и реших да го поразпитам и ако ми се удаде случай, да поговоря с него на четири очи. И случаят скоро ми се предостави: чаках на опашката за закуска и пред себе си зърнах няколко човека. Колкото и да е странно, най-доброто място за разговор на четири очи в Хейлшам беше на опашката в столовата. Това отчасти се дължеше на акустиката в големия салон: сред общата врява, която се блъскаше във високия таван и ехтеше в огромното пространство, за да си кажем нещо, трябваше да застанем много близо един до друг и да шепнем, а ако и съседите ни са заети със собствения си разговор, имаше голяма вероятност никой да не подслуша думите ти. Така или иначе, нямаше много варианти. „Тихите“ местенца много често ни подвеждаха: все се оказваше, че някой е минал наблизо и е подочул нещичко. А ако поведението ти дава повод да се мисли, че търсиш място за конфиденциален разговор, за броени минути този факт ставаше известен на всички и тогава — не разчитай на уединение!
Така че, когато зърнах Томи, аз му махнах с ръка. Правилата забраняваха да се пререждаме на опашката, но да минем по-назад — моля, заповядайте. Той се приближи с доволна усмивка и известно време ние чакахме реда си мълчешком, без да си казваме нищо особено — не защото чувствахме неловкост, а защото чакахме да спадне интересът, който Томи бе възбудил със своето преместване отзад. После аз се обадих:
— Напоследък си по-весел. Изглежда нещата при теб вървят добре.
— Всичко забелязваш, Кат — отвърна той без следа от ирония. — Да, всичко върви нормално. Всичко е наред.
— Какво е станало? Да не би да си се обърнал към Господ?
— Към Господ ли? — Томи се обърка за миг, после се усмихна. — Аха, разбирам. Говориш за… намекваш, че вече не се ядосвам толкова.
— Да, но не само за това. Общо взето доста си се променил. Наблюдавам те. Затова питам.
Томи сви рамене.
— Сигурно съм пораснал. И аз, пък и останалите. Не ни е интересно да повтаряме все едни и същи неща. Втръсна ни.
Мълчаливо го гледах, докато накрая той се усмихна и каза:
— Интересно момиче си ти, Кат. Ако искаш да знаеш, случи се нещо. Ако искаш, мога да ти разкажа.
— Слушам те, казвай.
— Добре, но нека си остане между нас двамата, нали? Преди два месеца имах разговор с госпожица Люси. След това се почувствах много по-добре. Трудно е за обяснение. Тя ми каза това-онова и ми стана по-добре.
— Какво ти каза?
— Ами… може да ти се стори странно. Отначало и на мен ми се стори странно. Каза ми, че ако не искам да се занимавам с творчество и не ме тегли към творческа работа, няма нищо лошо. Било напълно нормално, така ми каза.
— Наистина ли?
Томи кимна с глава, но аз се обърнах на другата страна.
— Не ставай глупак, Томи. Не съм от онези, на които можеш да говориш каквото ти хрумне.
