— Според мен не. Просто тя мисли, че трябва да учим още повече, това е всичко. Каза ми, че би искала сама да поговори на някои теми с нас.
— На какви по-точно?
— Не знам, Кат. Може и да съм я разбрал погрешно. Може изобщо да не е имала това предвид, а нещо, свързано с нулевите ми творчески резултати. Да ти кажа честно, всичко ми е като в мъгла.
Томи ме гледаше така, сякаш очакваше някакво обяснение от мен. Аз се замислих за миг, после казах:
— Томи, опитай се да си спомниш. Ти си споделял с нея, тя се е ядосвала…
— Да, имаше сърдит вид. Не викаше, но се тресеше от яд.
— Добре, да допуснем, че е била сърдита. И най-случайно гневът я е връхлетял тъкмо когато е захванала новия разговор? Затова, че не ни обясняват достатъчно за донорството и други такива неща?
— Така ми се стори.
— Помисли си добре, Томи. Откъде й е хрумнало да се занимава с теб? Разговаряла е за теб, за трудностите ти, свързани с творческите ти занимания. После изведнъж сменя темата. Не е логично! И какво общо има донорството? Какво отношение има то към твоите проблеми?
— Не знам, вероятно има някаква връзка. Може би едното някак я е навело на другото. Кат, струва ми се, че доста се притесни по повод нашия разговор.
Засмях се, защото беше прав: бях свъсила вежди и бях потънала в собствените си мисли. Те се щураха в най-различни посоки. Разказът на Томи за разговора му с госпожица Люси ме накара да си спомня за някои неща, за някои малки случки с участието на госпожица Люси, които навремето ме бяха озадачили.
— Просто… — замълчах и въздъхнах. — Не мога да дам смислено обяснение дори на самата себе си. Думите ти ми напомнят за разни неща, и то все загадъчни. Често си мисля за тях. Например защо Мадам идва и ни обира най-хубавите картини? За какво са й нужни?
— За Галерията.
— Но каква е тази Галерия? Пристига ни в клин, ни в ръкав и отмъква най-хубавите ни работи. Трябва да е натрупала цяла планина. Веднъж попитах госпожица Джералдин откога е така и тя ми отговори, че Мадам има този навик от самото основаване на Хейлшам. Каква ще да е тази Галерия? Защо тя изведнъж е решила да събере работите ни в Галерия?
— Може би ги продава. Извън училището с всичко се търгува.
Аз поклатих глава.
— Не, не ги продава. Трябва да има някаква връзка с онова, което ти е казала госпожица Люси. С нас, с онова, което ни предстои в живота, с донорството. Не съм много сигурна, но ми се струва, че нещата са свързани, макар да не се сещам по какъв начин. Добре, Томи, аз тръгвам. Хайде засега да не казваме на никого за това.
— Разбира се. Нито за госпожица Люси.
— Но нали ще ми съобщиш, ако отново те заговори за нещо?
Томи кимна с глава, после отново се огледа.
— Тръгвай, Кат, защото някой може да ни чуе.
Би могло да се каже, че израснахме с Галерията, за която си спомнихме с Томи. Всички говореха за нея като за нещо напълно реално, макар никой от нас да не бе съвсем сигурен в нейното съществуване. Вече не си спомням кога и от кого чух за нея за първи път и навярно в това отношение съм една от многото. Във всеки случай не от настойниците — те никога не говореха за Галерията и всички се подчинявахме на едно неписано правило: никога да не споменаваме за нея в тяхно присъствие.
Сега си мисля, че представата за Галерията в Хейлшам се предаваше от поколение на поколение. Помня, че бях едва на пет-шест години и двете с Аманда С. бяхме седнали на малките столчета. Ръцете ни лепнеха от пластилина. Не мога точно да кажа дали в стаята имаше и други деца, не си спомням и кой учител водеше часа. Знам само едно: Аманда С., която беше с една година по-голяма от мен, видя какво лепя и възкликна:
— Ах, Кати, каква прелест! Много е хубаво! Да знаеш — ще го вземат за Галерията!
Вероятно вече съм била чувала за Галерията. Спомням си колко бях развълнувана и горда от думите й, помня и друго — само миг след това си помислих: „Да бе, глупости, още никой от нас не е достоен за Галерията.“
Ние растяхме и често споменавахме Галерията в разговорите си. Ако някой искаше да похвали нечия работа, казваше:
— Страхотно! Само е за Галерията!
Когато станахме достатъчно големи, за да разбираме от ирония, при вида на някакво смехотворно и неумело произведение, ние се подигравахме така:
— Ама че шедьовър! Тутакси да се изпрати в Галерията!
Но дали наистина вярвахме в съществуването на Галерията? Днес не съм убедена в това. Както вече казах, никога не споменавахме за нея пред настойниците си и сега ми се струва, че съблюдавахме това правило дотолкова, доколкото то произтичаше от самите настойници. Спомням си една случка, когато бяхме единайсетгодишни. Седми клас, слънчева зимна утрин. Тъкмо сме свършили часа с господин Роджър и някои от нас са останали да си побъбрят с него. Седим на масите, не помня темата на разговора ни, но както винаги господин Роджър ни разсмива от все сърце. И внезапно Каръл Х. произнесе през смях:
— Това е просто бисер! Направо плаче да бъде поставено в Галерията!
