Започна като всяка друга нощ, но в нея имаше нещо особено. Луната се появи на хоризонта пълна и прекрасна и светлината й се разля като разсипана суроватка из каньоните на града. Останките от дневната буря издишваха облачета рядка мъгла, които прелитаха като привидения над паважа. Но не бяха само луната и мъглата. Нещо се трупаше вече от няколко седмици. Не спях добре. А бизнесът ми вървеше прекалено гладко.
Опитвах се безуспешно да гледам някакъв късен филм и да изпия цялото кафе в чашата, преди да е изстинало. Но продължаваха да идват клиенти, мотаеха се безделници и телефонът звънеше непрекъснато. Оставих помощника си Вик да се справя с каквото може, а хората продължаваха да прииждат на щанда — само че не при прекъсванията за реклами.
— Да, господине? Какво мога да направя за вас? — попитах мъж на средна възраст с лек тик в левия ъгъл на устата.
— Имате ли заострени шишове? — попита той.
— Да. Обикновени ли предпочитате или закалени на огън?
— Закалени, мисля.
— Колко?
— Един. Не, по-добре да са два.
— Ще струват с долар по-малко, ако вземете три.
— Добре, три да са.
— А е съвсем евтино за дузина.
— Не, три ще стигнат.
— Чудесно.
Наведох се и измъкнах кашона. По дяволите. Бяха останали само два. Трябваше да отворя нов кашон. Добре, че Вик беше видял колко има и беше донесъл втори кашон от склада. Момчето се учеше бързо.
— Нещо друго? — попитах, докато ги опаковах.
— Да — каза мъжът. — Трябва ми хубав дървен чук.
— Имаме три вида на различни цени. Най-добрият е тежък…
— Ще взема най-добрия.
— Отлично.
Подадох му един изпод съседния щанд.
— Как ще платите — в брой, с чек или с кредитна карта?
— Приемате ли «Мастъркард»?
— Да.
Той извади портфейла си, отвори го.
— О, искам и половинка чесън — каза, докато вадеше картата си и ми я подаваше.
Накарах Вик, който точно тогава беше свободен, да донесе чесъна, докато попълвах ордера.
— Благодаря — и след няколко минути човекът се обърна и се отправи към вратата с пакет под мишница.
— Лека нощ, всичко хубаво. — Шумът от далечното движение стигна до мен през отворената врата и заглъхна, щом тя се затвори.
Въздъхнах и взех чашата кафе. Върнах се на мястото си пред телевизора. Ядец. Точно сега пуснаха реклама за някакъв зъбен цимент. Изгледах я и после се появи Бет Дейвис… След миг зад гърба ми някой се прокашля. Обърнах се и видях висок тъмнокос мъж с тъмни мустаци и бежово палто. Беше се намръщил.
— Какво мога да направя за вас? — попитах.
— Трябват ми няколко сребърни куршума — отговори той.
— Какъв калибър?
— Трийсет нула шест. Трябват ми две кутии.
— Веднага.
Когато си тръгна, отидох отзад в клозета и излях кафето си. Напълних пак чашата си от каната на плота.
По обратния път към удобния ъгъл на магазина ме спря тийнейджър с кожени дрехи и розова пънкарска прическа. Стоеше и зяпаше дълга, тясна стъклена кутия високо на стената.
— Хей, татенце, колко струва? — попита ме той.
— Не се продава — отговорих. — Само за гледане е.
Той измъкна дебела пачка банкноти от страничния си джоб и я протегна, а замечтаният му поглед не се откъсваше от лъскавия предмет, който висеше горе.
— Трябва да имам вълшебен меч — меко изрече той.
— Съжалявам, мога да ви продам тибетски кинжал, който разваля магии, но този меч е само за гледане.
Той внезапно се обърна към мен.
— Ако някога си промените мнението…
— Няма.
Той сви рамене и си тръгна, изчезна в нощта. Щом заобиколих към предната част на магазина, Вик вторачи поглед в мен и покри с длан слушалката на телефона.
— Шефе — каза той, — някаква дама твърди, че един китайски демон я посещавал всяка нощ и…
— Кажи й да намине насам и ще й продадем храмово куче за спалня.
— Дадено.
