Серия леки движения привлякоха погледа ми и аз се взрях покрай него. Фигури, наподобяващи кучета, прилепи и змии, прииждаха и се тълпяха на почетно разстояние от нас — както зрители на стадион.
— Разбирам, че очакваме публиката ти да заеме местата си — казах аз и той отново се усмихна.
— И твоята публика — отвърна той. — Кой знае, може и ти да имаш неколцина поклонници тук, а?
Върнах му усмивката.
— Късно е — меко каза той.
— Много след като би полунощ.
— Дали наистина го заслужават? — попита тогава той и лицето му внезапно стана сериозно.
— Заслужават го — отговорих аз.
Той се изсмя.
— Разбира се, ти трябва да кажеш точно това.
— Естествено.
— Да продължим тогава.
Той вдигна оръжието си в мрака високо над главата си и наоколо се възцари неземна тишина.
— Аштарот, Велзевул, Асмодей, Белиал, Левиатан[1]… — започна той.
И аз вдигнах меча си.
— Нютон, Декарт, Фарадей, Максуел, Ферми… — изрекох аз.
— Луцифер Рофокал — натърти той. — Хеката, Бегемот, Сатана, Ариастон…
— Да Винчи, Микеланджело, Роден, Мейо, Мур… — продължих аз.
Светът сякаш плуваше около нас и това място внезапно напусна времето и пространството.
— Мефистофел! — извика той. — Легион! Лилит! Янода! Иблис!
— Омир, Вергилий, Данте, Шекспир, Сервантес — не спирах аз.
Той нанесе удар, аз го парирах, ударих на свой ред и също бях париран. Той продължаваше да нарежда и ускори темпа на нападенията си. Аз направих същото.
След първите няколко минути видях, че все още сме с приблизително равни сили. Това означаваше, че всичко ще се проточи и ще трае дълго. Опитах няколко трика, които бях почти забравил. Но той си спомни други — знаеше няколко. Нещо в мен ми напомни и тях.
Започнахме да се движим още по-бързо.
Ударите сякаш идваха от всички посоки, но мечът ми беше на мястото си, готов за тях още докато биваха нанасяни. Неговият по някакъв начин правеше същото. Оформи се нещо като танц в клетка от летящ метал, ред след ред пламтящи очи, вперени в нас през полето на мъртвите. Вик и Сабрина стояха един до друг и сякаш се бяха забравили взаимно, съсредоточени в сблъсъка.
Неприятно ми е да призная, че той беше ободряващ, но е така. Да се срещна най-после с въплъщението на всичко, с което се бях борил от години. Изведнъж окончателната победа се оказа само на един удар разстояние — стига само да намеря нужния удар…
Удвоих усилията си и го оттласнах на няколко крачки. Но той бързо се окопити и вече отстояваше територията си. Въздишка се надигна иззад надгробните паметници.
— Все още можеш да ме изненадаш — промърмори той през зъби, като се втурна към мен в смъртоносна атака. — Кога най-после ще свърши това?
— Как да знаеш легендата? — отвърнах аз, отстъпих и отново нанесох удар.
Оръжията ни подхранваха със силите, които бяхме дошли да представляваме, и ние се борехме и борехме.
На няколко пъти той се приближи, много се приближи. Но всеки път успявах да се извъртя в последния момент и да контраатакувам. Два пъти помислих, че съм го улучил, но и двата пъти той ми избяга на косъм и връхлетя с обновена мощ.
Ругаеше, смееше се, вероятно и аз правех същото. Луната слезе ниско, по тревата заблещукаха искрици роса. Създанията понякога се раздвижваха, но не ни изпускаха от очите си нито за миг. Вик и Сабрина си размениха шепнешком някакви реплики, без да се поглеждат.
Замахнах да му отрежа главата, но той парира удара ми и отвърна с рипост към гърдите ми. Спрях го и замахнах към неговата гръд, но той парира…
Надигна се лек ветрец и потта над веждите ми внезапно ми се стори по-студена. Веднъж се подхлъзнах на влажната земя, а той не успя да се възползва от олюляването ми. Беше ли се поизморил най-после?
Пробвах отново да го притисна и той ми се стори малко по-бавен. Дали най-сетне започвах да надделявам, или това беше само трик, за да приспи вниманието ми?
Засегнах бицепса му. Само леко докосване. Драскотина. Нищо сериозно, никакво нараняване, но почувствах, че увереността ми нараства. Още един удар — в мощен прилив на енергия, с голяма бързина.
Ярка черта изникна на ризата му.
Той пак изруга и връхлетя бясно. Парирах и забелязах, че небето на изток просветлява. Това означаваше, че трябва да бързам. Има си правила, които са задължителни дори за нас.
Впуснах се в най-изящната си атака, но той успя да я спре. Опитах пак и пак. Той видимо отмаляваше, при последната атака видях, че лицето му е разкривено от болка. Сред публиката ни се разнесе безпокойство и почувствах, че последните песъчинки изтичат през пясъчния часовник.
Ударих отново и този път го засегнах здравата. Усетих как върхът на меча ми се спира на кост, когато разсичах лявото му рамо.
Той изрева и падна на колене, докато се отдръпвах за смъртоносния удар.
В далечината изкукурига петел и чух, че той се смее.
— Близко, братко! Близко! Но не съвсем — каза той. — Сабрина! При мен! Веднага!
Тя направи крачка към него, обърна се към Вик, след това към моя паднал, наказан враг. Изтича при него и го прегърна, щом той започна да изчезва.
