— Aufwiedersehen! — извика ми той и двамата се стопиха. Публиката ни си тръгна със силно припряно шумолене като на отбрулени листа. Зашляпа по небето, профуча над земята, шмугна се в дупки, докато слънцето прорязваше пътя си над хоризонта.
Опрях се на меча си. След малко Вик дойде при мен.
— Ще ги видим ли някога пак? — попита той.
— Разбира се.
Тръгнах към нещо, което приличаше на далечна порта.
— Сега какво? — попита той.
— Отивам си вкъщи, за да се наспя хубаво през деня — казах му аз. — Може дори да си взема малко отпуск. Работите ще се позабавят за известно време.
Прекосихме свещената земя и излязохме на една уличка.
