При вида на изпотрошените бутилки барманът яростно изрева, но в следващия миг млъкна, укротен от жесток ъпъркът. Без да губи нито секунда, гигантът сграбчи Мишел и я заби в огромното огледало с главата напред. Стъклото се спука, както вероятно и черепът й, разлетяха се бутилки и строшени чаши. Но гигантът още не беше свършил. Едната му ръка сграбчи дългата коса на Мишел, другата я вдигна за колана. Коляното му потъна в корема й със страшна сила. Атаката завърши класически: тялото й беше вдигнато високо във въздуха, прелетя през заведението и се заби в насрещната стена. Мишел рухна на пода с окървавено лице и сгърчени крайници.
Тълпата налетя и започна да я рита и плюе. Оттегли се едва в мига, в който огромните обувки на мъжа спряха на педя от главата й. Той се наведе, сграбчи я за косата и я изправи. Тялото й се люшкаше като парцалена кукла. Огледа я, търсейки подходящо място за следващия удар.
— В лицето, Родни! — изкрещя приятелката му и се надигна от пода. Роклята й бе мокра от бира и вино. — Размажи й гадната физиономия!
Родни кимна и вдигна юмрук.
— Точно в гадната й мутра, Родни! — насърчи го с пронизителен крясък жената.
— Убий кучката! — поде отново тълпата. Но крясъците прозвучаха по-малко ентусиазирано, вероятно защото на всички беше ясно, че битката е към своя край и те отново трябва да се върнат към пиенето и пушенето.
Ръката на Мишел се стрелна с такава скорост, че Родни изобщо не разбра какво го е ударило в бъбрека. От устата му се изтръгна дрезгав рев едва когато мозъкът му регистрира появата на ужасна, разкъсваща тялото болка. Нечовешки рев, който успя да заглуши дори издънената докрай стереоуредба. Едната му ръка механично притисна удареното място, докато другата продължаваше да стиска противника му. После юмрукът му улучи главата й, счупвайки й един зъб. При втория удар от носа и устата й рукна кръв. Миг преди третия вратата рязко се отвори и в бара нахлуха полицаи с пистолети в ръце.
Мишел така и не чу кога са влезли, за да спасят живота й, щраквайки й белезниците. Съзнанието й помътня в мига след втория удар, после всичко изчезна.
Миг преди да потъне в мрака, в главата й се мярна една-единствена простичка мисъл:
Мрачен и разтревожен, Шон Кинг се беше облегнал на дървените перила на кея и наблюдаваше септемврийския залез, който бавно се спускаше над спокойните води на реката. С Мишел ставаше нещо, с което той не знаеше как да се справи. С всеки изминал ден депресията на най-близката му приятелка и партньорка се задълбочаваше.
Обзет от тревога, той й предложи да се върнат във Вашингтон и да започнат на чисто. Разбира се, животът им в Райтсбърг, щата Вирджиния, не им бе предложил кой знае какви възможности. Но това не помогна на Мишел. Напротив, настроението й ставаше все по-мрачно. Парите им бяха малко, а във Вашингтон работа се намираше трудно заради силната конкуренция. Не след дълго Шон беше принуден да приеме щедростта на свой бивш колега, напуснал преди години федералните правораздавателни органи. Човекът бе успял да пробие като консултант по въпросите на сигурността и частната охранителна дейност, след което бе продал компанията си на един от основните играчи на международния пазар.
В момента Мишел и Шон обитаваха помещенията за гости в огромното имение на този човек, разположено край реката, южно от Вашингтон. Всъщност обитаваше ги главно Шон, тъй като Мишел я нямаше вече близо седмица. За последен път бе разговарял с нея тази сутрин, при това по телефона. Тя беше мрачна, без настроение и бе побързала да прекрати разговора. След което бе изключила мобилния си телефон. Последната нощ, която прекара в имението, беше толкова зле, че той я помоли да се въздържа от шофиране. Тя едва ли го чу. Когато Шон се събуди на следващата сутрин, нея вече я нямаше.
Шон плъзна ръка по състезателната лодка, привързана към пристана. Мишел Максуел беше фанатично отдадена на спорта, бе олимпийска медалистка по гребане, имаше черни пояси в няколко бойни изкуства: умения, които й даваха възможност да мачка противниците си по различни, но винаги болезнени начини. За щастие Шон никога не беше ставал обект на нападение от нейна страна, макар че на няколко пъти беше на ръба да предизвика гнева й. Но нещата не вървяха на добре. Вече цял месец бяха тук, а лодката си оставаше недокосната. Тя престана да тича по алеята за велосипеди, която минаваше покрай имението, не проявяваше интерес към никакво друго физическо натоварване. Накрая Шон не издържа и настоя партньорката му да отиде на лекар, но тя категорично отказа.
— Ти не си виновна, Мишел — загрижено бе казал той. — Нито аз. Просто ни изпързаляха и двамата. Но всичко това е минало. Сега трябва да гледаме напред, защото нямаме друг избор.
— Винаги има избор — горчиво бе отвърнала тя и той стреснато я бе погледнал. Знаеше, че е буйна и невъздържана, а действията й често се подчиняваха на вътрешни предчувствия и инстинкти. Тази стратегия бе ефективна, но в други случаи можеше да ти види сметката.
