— Надявам се — кимна той и тръгна към нея. — Опитвам се да открия хората, които някога са живели тук.
— Кои хора? — погледна над рамото му тя. — Скитниците, наркоманите или проститутките?
— О — проследи погледа й той. — Такива ли живеят тук?
— Господ да ги убие тези грешници!
— Предполагам, че споменатите грешници се появяват само вечер — промърмори Хорейшо.
— Но вечер и ние сме на крак, нали? Няма закон, който да ни вкарва в леглото веднага след като се мръкне. По тази причина ставаме свидетели на злото!
— Много съжалявам. Но аз нямах предвид, хм, злото… Интересувам се от семейство Максуел, което е живяло в тази къща преди трийсетина години.
— Не знам нищо за него, защото ние сме в нея само от пет години.
— А дали някой друг ще си спомни за тях?
Дебелият показалец на жената се стрелна към къщата.
— Никой не се задържа дълго. А старите жители отдавна ги няма.
Бебето се оригна и от устата му потече тънка ивица слюнка. Майка му небрежно го избърса с мръсна кърпа, която измъкна от джоба си.
Хорейшо й подаде визитната си картичка.
— Обади ми се, ако се сетиш за някой, който може да ми помогне.
Очите й пробягаха по картичката, главата й рязко се вдигна.
— Ти психоаналитик ли си?
— Нещо такова.
— От Ва-шинг-тон?! — натъртено попита тя. — Но това тук е Тенеси!
— Имам доста пациенти.
— Защо се интересуваш от Максуел?
— Тези неща са поверителни, но все пак ще ти кажа, че се опитвам да помогна на една моя пациентка.
— Как по-точно?
— Нали уж не ги познаваше? — втренчено я изгледа Хорейшо.
— Познавам една жена, която може би ще ти каже нещо за тях. Баба ми ни остави тази къща и се премести в старчески дом. Живее в него вече четирийсет години, а дядо е погребан ей там, в задния двор.
— Това е добре.
— Гробът му отдавна е обрасъл с трева и тръни.
— О, сигурно. Значи баба ти е във въпросния старчески дом. Близо ли е?
— Държавно сиропиталище, на около час път оттук. Тя не можеше да си позволи друго. Прехвърли ни къщата, за да получи помощ от правителството. Ако знаеха, че притежава собственост, нямаше да я приемат.
— Защото трябваше да плати за престоя си ли?
— Точно така. Държавата ни прецаква всеки ден от седмицата, с изключение на неделя. Трябва да се борим със зъби и нокти за жалките трохи, които ни подхвърля. Сигурна съм, че след още няколко години тук ще командват мексиканците. — Вдигна очи към небето и прошепна: — Моля те, господи, прибери ме, преди това да се случи!
— Внимавай с молбите към господ, защото той чува всичко. Мислиш ли, че тя ще пожелае да говори с мен?
— Може би. Тя има добри дни, но има и лоши. Опитвам се да й ходя на свиждане поне два пъти месечно, но освен бебето имам още четири, които вече ходят на училище. А и бензинът не е евтин. — Очите й отново пробягаха по лицето му. — Важно ли е това за теб?
— Зависи какво ще ми каже — усети се най-после Хорейшо, помълча за миг и добави: — Ако ми даде важна информация, ще й платя сто долара.
— На нея?! Тя отдавна няма нужда от пари. Ще платиш на мен!
— Добре — усмихна се Хорейшо. — Ще ми уредиш ли среща?
— Ще дойда с теб — отсече жената. — Иначе като нищо ще забравиш какво сме се договорили.
— Кога можем да тръгнем?
— В шест, тогава се прибира мъжът ми. Ще стигнем след вечеря. Възрастните хора не обичат посетители, докато дъвчат.
— Добре. Как се казва баба ти? А старческият дом?
— Да ти приличам на луда? — презрително го изгледа тя. — Ще караш след мен, а когато пристигнем, ще те заведа в стаята й.
— Добре. Спомена за добрите и лошите й дни. Какво по-точно имаш предвид?
— Че от време на време превърта. Има си един демон или нещо подобно…
Хорейшо изви глава. За момент изпита чувството, че жената насреща му е напълно откачена. После изведнъж му просветна.
— Искаш да кажеш деменция?
— Точно така. Моли се да имаме късмет.
— Е, благодаря за помощта. Как ти беше името?
— Линда Сю Бюканан. Приятелите ми викат Линди, но ти не си ми приятел, затова ще ме наричаш Линда Сю.
— Аз съм Хорейшо.
— Ама че шантаво име.
— Аз съм си шантав тип. Ще се видим в шест. Между другото,
След тези думи Хорейшо си тръгна, оставяйки новата си позната да ругае и да трие обувката си във високата трева.
Санди седеше в леглото и изглеждаше много добре. Сестрата се отдалечи, а Мишел пристъпи към нея и стисна ръцете й в своите.
— Казвай какво се случи! — настоя тя.
Санди се усмихна и се вкопчи още по-силно в приятелката си.
— Нищо особено, скъпа. Случват ми се такива работи. Просто понякога всичко се разпада. Но като си пийнах малко от еликсира на щастието, всичко си дойде на мястото.
— Значи си добре, така ли?
— Абсолютно.
— Помислих, че си получила удар.
— Сега разбираш защо не мога да работя. От мен би станал страхотен пилот, нали? — Направи гримаса и промени гласа си. — „Дами и господа, говори вашият капитан. След малко ще започнем да се спускаме към ада, а човекът, който управлява самолета — тоест аз, всеки момент ще откачи. Затова се завържете здраво и се молете на бога да приземя това бебче!“ — Разсмя се и издърпа ръката си.
— Съжалявам, Санди. Наистина съжалявам.
