— Казвам се Хорейшо Барнс. Много се радвам да ви видя. Благодаря, че ми отделяте от времето си.
— Хейзъл Роуз — отвърна жената. — Тук времето е единственото нещо, с което човек разполага в изобилие. Какво ви интересува?
Той накратко й разказа за семейство Максуел.
— О, разбира се, че ги помня — кимна тя. — Франк Максуел изглеждаше много представителен в униформата си. Имаше един куп момчета — всичките едри и хубави.
— А помните ли дъщеря им Мишел?
— Да. — Хейзъл се облегна. — Я ми кажете,
— Сигурно ще ви се стори отегчително.
— Едва ли ще е по-отегчително от живота ми тук. Затова започвайте. Със сигурност ще разнообразите живота на една самотна старица.
— Представители на семейството ме наеха да разкрия някои неща, случили се по времето, когато Мишел е била шестгодишна. Някъде преди двайсет и седем-осем години.
— Случили се? Какво по-точно?
— Нещо, което е довело до рязка промяна в личността й.
— Едно шестгодишно дете не може да бъде личност — изсумтя Линда Сю.
— Напротив — поклати глава Хорейшо. — Личността на човек се формира именно на шест-седемгодишна възраст.
Линда Сю отново изсумтя и започна да си играе е каишката на чантата, а той насочи вниманието си към възрастната жена.
— Да сте забелязали нещо подобно? Знам, че е било отдавна, но спомените ви много ще ми помогнат.
Хейзъл навлажни устните си и се замисли.
— Отивам да изпуша една цигара — стана Линда Сю, на която очевидно й доскуча. Пръстът й предупредително се заби в лицето на Хорейшо. — Тук има само един изход, затова хич и не помисляй да се измъкваш без… Ти знаеш какво. — Тя дари баба си с крива усмивка и напусна стаята.
— Колко й обещахте? — попита Хейзъл, загледана след внучката си.
Хорейшо се усмихна и придърпа един стол.
— Стотачка. Която по-скоро би трябвало да предложа на вас.
— Тук няма къде да ги харча — махна с ръка възрастната жена. — По-добре ги дайте на Линди. С тъпаците, с които живее, парите винаги са й добре дошли. И ето я днес: с четири деца от четири различни донора на сперма, извинявайте за израза. И вероятно с още четири, преди да приключи е раждането.
Старицата млъкна и отново се замисли, а Хорейшо реши да остави инициативата в нейни ръце.
— Как е Мишел? — попита след известно време тя.
— Била е и по-добре — откровено призна Хорейшо.
— Следях кариерата й — сподели бабата. — Вестниците писаха за нея.
— Така ли? — учудено я погледна той. — А защо?
— Как така защо? Момичето постигна много. Олимпийски медал, служба в Сикрет Сървис. Сигурна съм, че се е гордеела с успехите си.
— Откъде сте сигурна?
— Сам казахте, че човек оформя характера си в най-ранна възраст. Момичето беше упорито и решително. По нищо не отстъпваше на братята си, или поне се опитваше. Като я гледах, винаги си спомнях старата поговорка: не е важно колко голямо е кучето, важно е колко хъс влага в боя. А тя беше от хората, които не се спират пред нищо.
— Би трябвало да се занимавате е психология — с уважение поклати глава Хорейшо.
— Едно време исках да стана лекарка. В гимназията бях трета по успех.
— А защо не станахте?
— Защото по-големият ми брат също искаше да стане доктор, а в онези години момчетата имаха предимство. Останах у дома да гледам болните ни родители. После се омъжих, родих деца. Мъжът ми умря от инфаркт един ден след като се пенсионира, а аз се озовах тук. Скапана работа, ама тъй ми било писано. Такъв ми беше животът, друг нямах.
— Никак не е малко да се грижиш за семейство и да отгледаш деца — успокои я Хорейшо.
— Не се оплаквам. Но всеки си има мечти. Някои хора се борят за тях и успяват да ги постигнат. Например Мишел.
— Забелязахте ли промяната у нея?
— Да. Не мога да кажа дали е била на шест или по-голяма. Много вода изтече оттогава. Но детето изведнъж започна да ме отбягва, въпреки че дотогава бяхме добри приятелки. Канех я у нас, пиехме чай с другите деца от квартала. Когато се заселиха тук, моите вече бяха големи. Тя престана да идва у дома, стана плашлива. Подскачаше от всичко, лесно се разплакваше. Опитах се да поговоря с майка й, но Сали Максуел не искаше и да чуе. Малко по-късно се преместиха да живеят другаде.
— А имате ли представа какво се е случило? Защо Мишел се е променила така изведнъж?
— Много съм мислила през годините, но нищо не ми хрумна.
— От близките й разбрах, че изведнъж е станала небрежна, дори мърлява. И до ден-днешен си е такава.
— Не ме канеха често на гости — поклати глава възрастната жена. — Сали беше претрупана е домашна работа, защото мъжът й все го нямаше.
— Е, такава е полицейската професия — заяви Хорейшо. — Извънредни часове и всичко останало.
— Мишел беше изтърсачето. Франк беше амбициозен човек и много искаше да пробие в някой от големите градове. Денем работеше, а вечер ходеше на лекции в един от местните колежи. Учеше право.
— Да, наистина е бил амбициозен — съгласи се Хорейшо. — Друго да ми кажете?
Хейзъл понечи да поклати глава, после спря.
— Едно нещо доста ме озадачи. Но то едва ли е свързано с онова, което искате да знаете.
Хорейшо напрегнато се приведе напред.
— В момента всичко ме интересува!
