— Едно време имаха прекрасни розови храсти пред къщата. Доколкото си спомням, Франк ги засади лично като подарък на Сали за годишнината от сватбата им. Бяха наистина разкошни. И как ухаеха само! Често ходех дотам, за да ги помириша.
— Вече ги няма — отбеляза Хорейшо.
— Така е — съгласи се жената. — Събудих се една сутрин и видях, че някой ги изсякъл.
— Разбрахте ли кой? — с интерес попита Хорейшо.
— Не. Според Франк било работа на хлапаци, които арестувал за шофиране в нетрезво състояние. Но аз не съм много сигурна. Кой хлапак ще тръгне да сече розови храсти? По-скоро ще нарежат гумите на колата му или ще му изпочупят стъклата с камъни.
— Помните ли кога се случи?
Тя погледна нагоре и отново облиза устните си.
— Преди трийсетина години.
— А може би преди двайсет и седем-осем?
— Може би. Шест месеца по-късно се преместиха.
Хорейшо замислено се облегна назад. Постоя така известно време, после стана и посегна да извади портфейла си.
— Казах ви вече, дайте парите на Линди — спря го бабата. — Ако не го сторите, ще ви направи живота черен!
Но той нямаше предвид парите. Извади една от визитните си картички, надраска нещо и й я подаде.
— Ето номера на моя позната, която живее в района. Обадете й се и тя ще ви осигури друг дом, много по-добър от този. Изчакайте един ден, за да поговоря с нея, а след това й се обадете.
— Нямам пари за
— В ситуация като вашата не става въпрос за пари, а за връзки, Хейзъл. Мястото, което имам предвид, предлага различни образователни програми, включително и по
Старицата пое картичката и внимателно я прибра в джоба на халата си.
— Благодаря ви — кротко рече тя.
Гласът й го настигна на крачка от вратата.
— Ако видите Мишел, поздравете я от Хейзъл Роуз. Кажете й, че много се гордея с нея.
— Дадено.
Завари Линди да флиртува с някакъв широкоплещест мъжага в стаята за посетители, плати й уговорената сума и побърза да напусне гадната дупка, поддържана от държавата.
Докато се качваше в колата, един въпрос бавно се оформяше в съзнанието му: как бе станало така, че изсечените розови храсти бяха разбили живота на Мишел Максуел трийсет години по-късно?
На следващата сутрин Мишел направи серия упражнения, сподели с дежурната сестра раздразнението си от изчезването на Хорейшо Барнс и се прибра в стаята си. Там след шест последователни и рекордно дълги всмуквания на Черил тя скочи и измъкна сламката от устата й.
Миг по-късно в коридора се разнесе тропот от тичащи крака и Мишел разбра, че бе настъпил часът на истината. Сграбчи протестиращата Черил и я натика в банята.
— Ще излезеш оттук само когато чуеш, че някой пада на земята! — просъска в ухото й тя. Черил зяпна от изненада и моментално забрави за любимата си сламка.
Мишел излезе от банята и зае бойна поза.
Вратата на стаята се отвори от тежък ритник. На прага застана Бари с метална тръба в ръце и змийски присвити очи.
— Мръсна кучка! — изсъска той.
— Гаден наркопласьор! — извика в отговор тя, а после избухна в подигравателен смях. — Нека отгатна. Рано сутринта са пипнали съучастника ти и той е пропял.
— Мръсна кучка! — изрева извън себе си Бари.
— Ела и ме хвани, скъпи! — подкани го с ръце тя. — Виждам, че изгаряш от желание да го направиш. А след като ме натупаш здравата, сигурно ще ти позволя и да се позабавляваш с мен.
Бари вдигна тръбата високо над главата си и се втурна напред.
В следващия миг отлетя обратно и се блъсна в стената, получил страхотен ритник в главата. Мишел не му остави време да се осъзнае. Юмрукът й потъна в корема му, а страничният ритник го улучи в брадичката и го запрати върху леглото на Черил. Той остана там известно време, после бавно започна да се надига, очевидно зашеметен от ударите. Тръбата излетя от ръката му и профуча на няколко сантиметра от главата на Мишел, която пъргаво отскочи встрани. Опита същото и с близкия стол, но отново без успех. Вбесен, Бари се смъкна от леглото и се хвърли към нея. Но ръцете му отново сграбчиха въздуха. Последва светкавичен ритник в левия бъбрек, който бързо прогони желанието му за битка.
Мишел се стрелна напред и го довърши с добре премерен удар с лакът в тила. Нещастникът нададе сподавен вик и се просна по очи на пода.
— Чакам, Бари — закачливо каза тя. — Побързай да ме довършиш, защото ченгетата всеки момент ще бъдат тук.
— Гадна кучка! — безсилно изстена той. Битката беше приключила.
— Вече го чух. Толкова беден ли е репертоарът ти?
Бари започна да се надига и тя се подготви за последен, наистина нокаутиращ удар. В същия момент през вратата надникнаха двама полицаи с извадени пистолети.
— Ето го вашия човек — посочи тя мъжа на пода. — Аз съм Мишел Максуел — жената, която вчера се обади на детектив Ричардс.
Единият от полицаите огледа опустошената стая и загрижено попита:
— Добре ли сте, госпожо?
— Идиот! — простена от пода Бари. — Аз съм този, който е ранен и има нужда от лекар! Защото тя ме нападна, а не аз нея!
