Имаше черен бретон, но останалата част от косата й, бе дръпната назад от лицето й, за да разкрие деликатните уши с нефритените обици. Тя бе нещо деликатно, малка дори стояща до мен и професор Далас, но не бях излъгана от външността. Това което лежеше вътре бе не толкова стар вампир. Съмнявах се да има хиляда години. Срещала съм по-стари, много по-стари, но никога не съм срещала вампир под хиляда, който да вибрира в главата ми с такава сила, каквато бе тя. Сила дишаше през кожата й като почти видимо палто и познавах достатъчно вампири, за да знам, че ехото от сила не е нарочно. Някой от повелителите имат специални способности, като да предизвикват страст или похот, но постоянно проявяващата се сила е, като вдигащата се пара от тенджера. Беше неволно, отчасти най-малко. Но никога не съм срещала някой, който изпуска сила, чиста сила.
Едуард говореше на мен, вероятно говореше от доста време. Просто не го бях чула.
— Анита, Анита, добре ли си? — Усетих натиска на пистолета, не насочен, зад гърба ми, но изваден, използваше тялото ми, за да го скрие от останалата част от стаята. Нещата могат да загрознеят наистина бързо.
— Добре съм — гласът ми не звучеше сякаш съм добре. Звучеше кух и дистанциран, сякаш съм в шок. Може би бях, малко. Тя не бе точно завъртяла ума ми, но знаеше неща за мен от пръв поглед, които други вампири никога не са разбирали. И разбрах внезапно, че тя знаеше какъв вид от сила съм. Това бе нейният дар, беше способна да чете сили.
Гласът й бе с тежък акцент и много по-дълбок, отколкото това крехко гърло би трябвало да издава, сякаш гласът й бе ехо на силата й.
— Чий слуга си?
Знаеше че съм човешки слуга на вампир, но не знаеше на кого служа. Харесваше ми това, накара ме да се чувствам по-добре. Можеше да чете само сили, освен разбира се, ако не се преструваше, че не знае. Но някак не си мисля, че се преструваше. Тя бе от тези, които обичат да се фукат със знанието си. Дишаше високомерието по същия начин, по който дишаше силата. Но защо да не бъде високомерна. Тя бе, след всичко, богиня, само обявила се, но такава. Трябва да си ужасно високомерен или луд за да се обявиш за бог.
— Жан Клод, Господаря на град Сейнт Луис.
Наклони главата си на една страна, сякаш слушаше нещо.
— Тогава ти си Екзекуторката. Не си дала истинското си име на вратата.
— Не всички вампири биха говорели с мен, ако знаят коя съм.
— За какво желаеш да говориш с мен?
— Серийните убийства.
Отново, наведе главата си на другата страна, сякаш слушаше нещо.
— О да. — премигна и ме погледна. — Цената за посещение е това, което лежи по ръцете ти.
Трябва да съм изглеждала толкова учудена, колкото се и чувствах, защото тя допълни:
— Кръвта, кръвта на Цезар. Желая да я взема от теб.
— Как? — попитах, можеш да ме наречеш подозрителна.
Тя просто се обърна и започна да върви. Гласът й дойде като звук от зле дублиран филм, звучеше дълго след кат трябваше да бъде чут.
— Последвай ме и не почиствай ръцете си.
Погледнах към Едуард.
— Имаш ли й доверие — попитах.
Поклати глава.
— Аз също — отвърнах.
— Отиваме ли или оставаме? — попита Олаф.
— Аз гласувам да отидем — каза Бернардо. Не го бях погледнала след като жертвоприношението започна. Изглеждаше леко блед. Олаф изглеждаше свеж и с блясък в очите, сякаш се бе наслаждавал на вечерта.
Далас се намеси:
— Би било огромна обида, ако откажеш поканата й. Рядко дава лични покани доброволно. Трябва да си я впечатлила.
— Не съм я впечатлила. Привличам я — казах.
Далас се намръщи.
— Привличаш я. Тя харесва мъже.
Поклатих глава.
— Може да прави секс с мъже, но това което я привлича е силата, професоре.
Погледна ме, претърсвайки лицето ми.
— Имаш такава сила?
Въздъхнах.
— Ще разберем, не е ли така? — Тръгнах в посоката в която тя бе изчезнала. Не беше изчакала да решим. Просто бе тръгнала. Както казах, високомерна. Разбира се, щяхме да я последваме до личната й бърлога. Това също беше високомерие или глупост. Високомерие или глупост, понякога няма голяма разлика между двете.
Не знаех къде отиваме, но Далас знаеше. Заведе ни до малка врата от едната страна на сцената, закрита от завеси. Вратата все още беше отворена, като черна уста. Стъпала водеха надолу. Накъде другаде— Само веднъж бих искала да видя вампир чието скривалище беше нагоре вместо надолу.
Далас вървеше надолу по стълбите с подскачащи стъпки и песен в сърцето. Опашката й подскачаше докато тя се спускаше надолу по стълбите. Ако имаше и единствено лошо предчувствие за отиването надолу в тъмнината, не се показа. Далас ме объркваше. От една страна не виждаше Олаф като опасност и не е изплашена от нито едно от чудовищата в клуба. От друга, ми повярва когато й казах, че ще й отрежа сърцето. Видях го в очите й. Как може да повярва на заплаха от напълно непознат и да не види другите опасности— Нямаше смисъл за мен, а не ми харесваше това което не разбирам. Изглеждаше напълно безобидна, но реакциите й бяха страни, така че си оставях въпросителна за нея. Което означава, че няма да й обърна гръб, нито ще я третирам като цивилен, докато не се убедя коя е.
