Фигура пристъпи в меката светлина. Корона от блестящи червени и жълти пера бе наведена към светлината. Наметало от по-малки пера покриваше фигурата от врата до края на светлината. Короната се надигна, разкривайки светло лице. Беше Цезар. Обърна лицето си на една страна, давайки ни профила си и показвайки обици на ушите си от меката част на ухото до средата, златото блестеше докато си мърдаше главата и светлината стана по-силна. Вдигна нещо в ръцете си и музикална нота изпълни почти тъмнината. Тънка(писклива) вибрираща нота като от флейта, но не беше това. Звукът бе красив, но мрачен, сякаш някой прекрасен плачеше. Ягуар взе перестото наметало и изчезна в тъмнината. Тежка златна яка лежеше срещу гърдите и рaменете му. Ръце изникнаха от двете страни на тъмнината, изникнаха в светлината, вземайки перестата корона дори без да се покажат.
Цезар вървеше бавно, от разстояние на половината стая можех да кажа, че той свиреше. Изглеждаше като пан флейта*, но не точно. Звукът преряза тъмнината, промуши се през нея, в един момент се издигаше в следващият се снишаваше. Изглеждаше сякаш той наистина свири. А ако бе така, то бе наистина впечатляващо. Един от мъжете в ягуарска кожа му свали всичко което носеше; малък щит, странна пръчка, която изглеждаше като лък и торба с къси стрели или нещо като тях. Беше достатъчно близо. Беше достатъчно близо, че можех да видя нефритеното украшение, което носеше в предната част на своят килт**, въпреки че не бе технически килт, но не бе и пола. Предната част бе покрита с пера, а останалото с плат. Повече ръце се показаха под светлината, за да свалят облеклото и да го вземат заедно с нефритеното украшение. Бяха достатъчно близо, че сега тъмнината и светлината не можеха да скрият това, че ръцете принадлежаха на ягуари. Съблякога го до стринга, който носеше преди това или подобен на него.
(*Пан флейта или панова флейта — примитивен духов инструмент, състоящ се от няколко паралелни тръби, с различна големина, обвързани заедно
**Килт — известно най-вече като шотландска пола, но в този случай се има предвид окраска)
Песента се издигаше в полумрака, докато приближаваше последните редове с маси. Почти можеше да видите птиците, които хвръкват нагоре. Обикновенно не съм поетична относно музиката, но това беше различно. Някак си знаех, че това не е просто песен, просто нещо, което да изслушате и да забравите или да си го тананикате в страни моменти. Когато мислиш за ритуална музика, се сещаш за барабани, нещо с ритъм, който да напомня собствените ни сърца, както и ритъма на телата ни. Но не всички ритуали са направени, за да ни напомнят за телата ни. Някои са направени, за да ни напомня защо се прави ритуала. Всички ритуали от сърцето, са за божества. Добре де, не всичко, но повечето. В повечето от тях викаме, Хей Господи, погледни ни, надяваме се, че ще ни харесаш. Ние сме просто деца във сърцата си, надявайки се мама или тати да хареса подаръка, който сме избрали.
Естествено, понякога мама и тати може да се доста темпераментни.
Цезар остави пан флейтата или тръбата закачвайки на каишката около врата си. Коленичи и свали сандалите си, подаде ги на жената на най-близката маса. Имаше движение в полумрака, сякаш не ги иска. Може би след по-ранното шоу, се страхуваше да ги вземе. Не можех наистина да я обвинявам за това.
Той се спря на масата точно зад тази и проговори на една жена. Тя стана и свали едната му златна обица. Тръгна от маса на маса и оставяше, понякога мъже, но най-вече жени, да свалят последната декорация от тялото му. Което обясняваше защо обиците най-евтини, най-малко автентичната част от облеклото му. Освен последните обици. Нефритени топчета със средна големина, закачени на меката част на ухото му, беше като фигурка която висеше и се движеше, когато помръдне главата с, олюляваха се докато ходеше, това правеше обиците специални. Всяко топче бе отпуснато на почти девет сантиметрова висулка, докосваха рамената му, като косата която нямаше. Когато се приближи можете да видите, че зеленият камък е сложно издълбан в един от тези божествени детайли, които ацтеките толкова много обичат.
Спря се на нашата маса и бях изненадана, защото той внимателно игнорираше другите „булки” в тази си разходка. Вдигна ме на краката ми с една ръка в моята и обърна главата си, така че да мога да стигна обицата. Не исках да спирам шоуто, но бяха прекалено скъпи за подарък, освен ако не са фалшиви. В момента, в който докоснах студеният камък, знаех че е истински нефрит. Беше прекалено тежък и гладък, за да е нещо друго.
