Един бе със средна височина с къдрава, късо подстригана кафява коса и тъмно кафява линия на брадичката, и мустаци, които очертаваха перфектната белота на кожата. Очите бяха светло сини. Вторият мъж беше по-нисък с черна посивяваща коса, сякаш е умрял след като косата му е посивяла. Лицето беше с високи черти, но силно, а тялото все още мускулесто, така че годините при смъртта му трудно биха били отгатнати. По-стар от другите, четиридесетте си, въпреки че не можех да съдя на колко години е умрял някой вампир. Очите му бяха тъмно сиви като буреносни облаци, съчетаваха се с цвета на косата му.
Държеше каишка в едната си ръка и в края на каишката беше третият мъж на земята, не на четири крака, но на ръцете си и краката си, краката извити като на маймуна или като на послушно куче. Косата му беше къса и удивително жълта, леко навита. Бе единственото нещо в него, което изглеждаше живо. Кожата му беше като стара хартия, пожълтяла и прилепнала по костите. Очите му бяха толкова навътре в главата му, че не можех да видя цветът им.
В края бяха петима испанци, ацтекски охранители, охранителите са си охранители, независимо от културата или века или състоянието на живот или трябва да е на смърт— Познавах мускул когато го видех, а петимата вампири бяха мускули, дори носеха обсидианови остриета, тояги с обсидианови остриета и изглеждаха не по малко сериозни в перата и бижутата си. Излъчваха аура на лоши типове.
Олаф се бе преместил обратно да застане с нас, тримата се изправихме срещу тях. Бернардо бе останал близо до вратата, за да се увери, че никой не препречва бягството ни. Толкова е приятно да работиш с професионасписъки. Олаф сега също бе извадил пистолета си и гледаше вампирите с поглед, който не беше неутрален. Беше враждебен. Не знам защо, но той изглеждаше ядосан. Ходи го разбирай.
Вампирите спряха на около два метра и половина — три, от нас. Мъртвият вампир лежеше на пода между нас. Тялото вече бе престанало да кърви. Когато махнеш главата на вампир, той кърви точно като човек кварти* и кварти от червена течност. Истинска каша е когато обезглавиш някого. Но този вампир бе кървял в малка локва със страна форма върху каменният под, нямаше и половин метър ширина и имаше втора локвичка дори по-малка под гърдите му. Не бе и близо до достатъчното кръв за това което му бяхме направили.
Тишината изглеждаше по-плътна, отколкото трябваше да е и Олаф я запълни.
— Можете да проверите за пулс, ако желаете.
— Олаф, недей — каза Едуард.
Олаф се размърда. Или му бе неудобно, или се бореше с желанието да направи нещо по-лошо от това да дърдори.
— Ти си шефът — каза накрая, но не сякаш го има в предвид.
— Съмнявам се, че този има пулс — казах и погледнах вампирите, докато говорех. — Отнема енергия, за да накараш сърцето на вампир да бие, той нямаше никаква.
— Чувстваш жал към него — каза Ицпапалотл
— Да, предполагам, че го правя.
— Приятелите ти не го правят.
Погледнах към Едуард. Лицето му не издаваше нищо. Беше приятно да знам, че все още има нещо по което да се различаваме. Аз чувствах жал, той не.
— Вероятно не.
— Но нито един от вас не изпитва съжаление или вина.
— Защо трябва да се чувстваме виновни— Ние просто го убихме. Не сме го превърнали в пълзящо и изтощено от глад нещо.
Дори под маскиращото наметало, можех да я усетя как става неподвижна с тази ужасна неподвижност, която придобиваха старите. Гласът й бе топъл с първата след от глас.
— Осмеляваш се да ме съдиш.
— Не, просто излагам фактите. Ако не бе изтощен от глад повече от всеки вампир, който някога съм виждала извън затвор, в ковчег, той никога не би ме атакувал. — Също така можех да кажа, че можеха да се опитат по усилено да го разкарат от мен, но не го казах на глас. Не исках наистина да я ядосвам с осемдесет и повече вампира чакащи горе между нас и външната врата. Дори не включвах в бройката ягуарите.
— А ако кажа на тези, които са изтощени от глад, че могат да се хранят от вас, на всички им, какво ще направят? — попита тя.
Изтощеният вампир на каишката погледна нагоре. Очите му никога не останаха прекалено дълго върху някого, прескачаха от лице на лице, но я бе чул.
Стомаха ми се сви на възел достатъчно силно, че да боли. Трябваше да си поема дълбок, дъх за да мога да проговоря през внезапно подскачащият ми пулс. Имаше най-малко десет петнадесет от тези, които бяха в най-лошо състояние.
— Ще ни атакуват — отвърнах.
— Ще ви се нахвърлят като диви кучета — поясни тя.
Кимнах, ръката ми стана по сигурна на пистолета.
— Да. — Ако дадеше заповедта, първият ми куршум щеше да е между очите й. Ако умра исках да я взема със себе си. Отмъстително, но истина.
— Мисълта те ужасява — каза тя.
Опитах се да видя лицето й под качулката, но някакъв трик на сенките бе оставил само малка част от устата й видима.
— Ако можеш да усетиш всички тези емоции, тогава можеш да различиш истината от лъжата.
