Не знаех кой е Кристобал, но изведнъж чух висок, пронизителен писък. Идваше от вампира с каишката. Отвъртя се от ембрионалната си топка. Писъка се превърна в същият ужасен смях, който чух по-рано. Смеха ставаше по-силен и по-силен, докато вампира, който го държеше дръпна каишката, дръпна го както вие бихте дисциплинирали куче. Разбрах че каишката беше задушаваща яка. По дяволите.
— Отговори ми, Кристобал.
Вампирът отпусна каишката достатъчно така че, изтощеният от глад да може да си поеме дъх. Гласът му, беше странно изтънчен и гладък.
— Не, не мислехме за вас като за хора, моя тъмна богиньо. — Тогава от тънките му устни избяга този писклив смях и той отново се прегърна.
— Те разбиха храма ни и изнасилиха жреците ни, нашите девствени жреци, монахините ни. Дванадесет от тях изнасилиха тези четири жрици. Направиха им неописуеми и долни неща, принудиха ги с болка и смъртни заплахи да направят това което мъжете желаеха.
Лицата на жените не се промениха докато тя говореше, сякаш разказа бе за някой друг. Бяха спрели да удрят мъжа. Просто стояха там и го гледаха как кърви.
— Открих ги умиращи в храма, от това, което им бе направено. Аз им предложих живот. Предложих им отмъщение. Направих ги богове и тогава тръгнахме на лов за непознатите, които ги бяха изнасилили, тези, които ги бяха оставили да умрат. Взехме всеки един от тях, направихме ги като нас, така че наказанието да трае завинаги. Но моята teyolloquanies (вид покоряваща сила) бе прекалено силна за повечето от тях. Някога бяха дванадесет, сега останаха само двама.
Ицпапалотл ме погледна и имаше предизвикателство на лицето й, поглед, който изискваше отговор.
— Все още ли ти е жал за него?
Кимнах.
— Да, но разбирам омразата и отмъщението са едни от нещата, които правя най-добре.
— Тогава виждаш справедливостта тук.
Отворих уста, дланта на Едуард се стегна около ръката ми, докато натискът не стана болезнен. Принуди ме да помисля, преди да отговоря. Бях внимателна, но той не го знаеше.
— Направил е ужасно и непростимо нещо. Те трябва да получат отмъщението си. — в главата си добавих, петстотин години мъчение изглеждаше малко прекалено. Убивах хора, когато го заслужават, всичко по-голямо от това е за Господ. Просто не мисля че съм съгласна да взимам решения, които ще продължат над петстотин години.
Едуард отпусна захвата на ръката ми и започна да ме пуска, когато тя каза:
— Значи си съгласна с наказанието ни? — Дланта на Едуард се заключи отново над ръката ми, сякаш по-силно от преди.
Погледнах го изсъсквайки под дъха си.
— Натъртваш ме.
Пусна ме, бавно, неохотно, но погледът в очите му, беше достатъчно предупредителен. „Не ни убивай”. Щях да опитам.
— Никога не бих си позволила да оспорвам решението на Бог. — което беше истина. Ако някога срещнех Бог, нямаше да оспорвам решенията му. Фактът, че не вярвах в никой бог с малко „б” беше друго нещо. Не беше лъжа и звучеше перфектно за ситуацията.
Тя се усмихна и внезапно изглеждаше млада и красива, като внезапен поглед към по-младата жена, която някога е била. Беше най-големият шок между всички останали. Очаквах много неща, но не и Ицпапалотл да сподели парченце от човечността си.
— Много съм доволна — каза и изглеждаше така. Удовлетворих богиня, накарах я да се усмихне. Успокой се, сърце мое.
Трябва да е направила някакъв знак, защото биенето продължи. Пиеха го докато белотата на части от гръбнака му се показа, където плътта бе премахната напълно. Човек би умрял, много време преди да стигнат до тук, дори и превръщач би умрял, но вампирът бе толкова жив, колкото и в началото. Беше се свил на малка топка, челото му на пода, ръцете заклещени под горната част на тялото му, тежестта му си почиваше на краката му. Беше в безсъзнание, но тялото му не падна. Стоеше така вероятно поради собствената си тежест.
Дъхът на Олаф излизаше все по-силно и по-бързо. Ако условията бяха различно, щях да кажа че скоро щеше да получи оргазъм. Ако това бе каквото прави, не исках да знам нищо. Игнорирах го или направих най-доброто от себе си, за да го направя.
Ягуарът стоеше прав през цялото време, гол, тялото му бе отпуснато, прореза бе отдавна излекуван докато гледаше как разкъсват плътта на вампира. Гледаше със неутрално лице, но от време навреме ударите бяха особено лоши или дори при първият удар, при който костта се показа, той потрепна, извърна поглед, сякаш не искаше да гледа, но се страхуваше да обърна глава.
— Достатъчно. — Една дума и камшиците спряха, увиснали като увехнали цветя. Всички сребърна топки бяха станали пурпурни и кръв капеше от края на всеки камшик. Лицата на жените не се бяха променили през цялото време, сякаш лицата бяха просто маски и това което лежеше отдолу беше нечовешко и изпитваше всичките емоции които маската не можеше да покаже. Сякаш чудовището от вътре бе по-човек от външната обвивка.
Четирите жени вървяха в редица до малък каменен басейн в ъгъла. Всяка подред пускаше камшика си във водата и прокарваха пръстите си през всяка лента почти нежно.
Олаф опита два пъти да проговори, трябваше да прочисти гърлото си и най-накрая каза.
