Съзнанието на момчето напомняше куп криви огледала, обърнати срещу други криви огледала. Изопачаваше и подвеждаше възприятията и оставаше непознато и неразбираемо. Не можеше да го погледне, не виждаше дори очертанията му.
Размишлява над странното явление дълго след като момчето си отиде. И тези размишления я забавиха да прозре състоянието на децата, с които той бе разговарял. Децата на площада, повярвали на думите му. Съзнанията им бяха празни и обвити в мъгла.
Файър недоумяваше какво представлява мъглата. Но беше сигурна, че е намерила източника й.
Когато осъзна, че не бива да го пуска да си тръгне, слънцето залязваше, жребецът беше купен, а момчето вече бе напуснало двореца.
Същата нощ се случи нещо, което отвлече вниманието на всички от въпроса за момчето на Кътър.
Късно вечерта Файър беше в конюшнята, когато усети Арчър да се връща в двореца от града. Не би го усетила толкова силно, защото не го търсеше, но той изгаряше от желание да говори с нея — открит като дете и подпийнал.
Файър тъкмо бе започнала да реше Смол. Жребецът стоеше с блажено затворени очи и лигите му капеха по дъсчената врата на кошарата му. Файър не изгаряше от нетърпение да види Арчър, ако е развълнуван и пиян. Изпрати му послание.
Няколко часа по-късно, придружена от редовната си стража от шестима, Файър прекоси лабиринта от своите покои до стаята на Арчър. Спря объркана пред вратата му, защото усети, че нейната Мила — свободна днес — е в спалнята на Арчър.
Умът на Файър трескаво затърси обяснение, каквото и да е обяснение, стига да не е очевидното. Съзнанието на Мила обаче беше отворено — естествено състояние дори за най-силното съзнание, преживяващо това, което изпитваше Мила от другата страна на вратата, Файър си спомни колко сладка и красива е Мила и за безбройните възможности Арчър да я забележи.
Файър застина пред вратата му, безмълвна и разтреперана. Беше сигурна, че никога досега не я е ядосвал толкова.
Обърна се рязко и се отдалечи по коридора. Откри стълби и се заизкачва по тях — нагоре, все по-нагоре, докато изскочи на покрива. Заснова напред-назад. Беше студено и влажно, тя нямаше палто, а въздухът миришеше на сняг. Файър обаче не го забелязваше, беше й все едно. Изумените й стражи отскачаха от пътя й, за да не се блъсне в тях.
След известно време се случи това, което чакаше — Мила заспа. Крайно време беше — нощта напредваше и Бриган се изкачваше изморено към покрива. Не биваше да го среща днес. Нямаше да се стърпи да не му разкаже всичко, а макар Арчър да заслужаваше да му прочетат конско, Мила не заслужаваше.
Файър се понесе надолу по стълбище, което Бриган не изкачваше, пак измина лабиринта до стаята на Арчър и застана пред вратата му.
Той се появи бързо — бос, объркан и облечен на две на три. За пръв път Файър използва привилегията си да остане сама с него, отпращайки стражите в двата края на дългия коридор. Не успя да си придаде спокоен вид и заговори с убийствен глас.
— Защо преследваш стражите ми?
Лицето му вече не изглеждаше объркано.
— Не съм хищник — отговори й разгорещено. — Жените идват доброволно при мен. А и защо се интересуваш какво правя?
— Нараняваш хората. Нехаен си към тях, Арчър. Мила! Защо Мила? Тя е на петнайсет!
— В момента спи, щастлива като котенце на припек. Вдигаш врява за нищо.
Файър си пое дълбоко дъх и каза тихо:
— След седмица, когато тя ти омръзне, Арчър, защото друга ще е привлякла погледа ти, когато тя посърне или се разяри, задето си й отнел щастието… тогава тя ще вдига врява за нищо, нали?
— Говориш, сякаш е влюбена в мен.
Влудяваше я. Прииска й се да го ритне.
— Винаги се влюбват в теб, Арчър, винаги. Влюбват се в теб, щом почувстват топлината ти, но на теб ти омръзва, захвърляш ги и разбиваш сърцата им.
— Интересно обвинение.
Тя го разбра, но не му позволи да я подведе.
— Става дума за приятелите ми, Арчър. Умолявам те. Ако се налага да преспиш с целия дворец, пощади поне жените, които са ми приятели.
— Не разбирам защо си се загрижила. Преди ти беше все едно.
— Преди нямах приятели!
— Все тази дума повтаряш — поклати горчиво глава той. — Тя не ти е приятелка. Тя ти е телохранител. Ако ти беше приятелка, щеше ли да постъпи така, след като знае историята ни?
— Знае малко. Главно, че всичко е история. И забравяш, че мога да разбера какви са истинските й чувства към мен.
— Сигурно крие доста от теб. Както е крила срещите си с мен досега. Не долавяш всички чувства на хората.
Тя го изгледа отчаяно. Арчър спореше толкова изразително. Надвесваше се над нея и ръкомахаше, лицето му ту притъмняваше, ту просияваше. Очите му пламтяха. Също толкова изразителни бяха любовта и радостта му. Затова всички се влюбваха в него. В тъмния неприветлив свят той беше жив и страстен, а вниманието му, докато не помръкнеше, опияняваше.
