Косата й под шала бе мокра. По здрач стигнаха каменно плато, необичайно топло и сухо. Между скалите се процеждаха ручейчета разтопен сняг и пара, но Файър не се учуди. Просто се плъзна от гърба на коня, намери топло и равно място и легна.
Той се отпусна на земята до нея. Топлина, помисли си Файър, сгушена до гърба му. Тази нощ ще оцелеем.
Това бе най-лошата й нощ. Час по час заспиваше и се разбуждаше, мяташе се от сън в сън, а Арчър ту оживяваше, ту умираше.
Най-сетне се зазори.
С мрачно омерзение Файър осъзна, че тялото й и конят се нуждаят от храна. Не знаеше какво да прави. Седеше и се взираше в ръцете си.
Неспособна да се изненадва, да чувства, тя дори не се сепна, когато след малко от пролуките в земята изскочиха три деца, по-бледи от пикийци, чернокоси и мъгляви в лъчите на изгряващото слънце. Носеха купа с вода, торба и нещо увито в кърпа. Едното остави торбата пред коня и я развърза. Животното изцвили уплашено и побягна, но се върна предпазливо, пъхна муцуна в торбата и задъвка.
Другите две деца поднесоха безмълвно купата и вързопа на Файър, взирайки се ококорено в нея с кехлибарените си очи. Като риби са, помисли си тя. Чудати, безцветни и оцъклени на дъното на океана.
Вързопът съдържаше хляб, сирене и осолено месо. Миризмата на храната надигна жлъч в гърлото й. Прииска й се опулените деца да си отидат, за да се пребори сама със закуската.
Те се обърнаха и изчезнаха в процепите, откъдето бяха дошли.
Файър отчупи парче хляб и се насили да го сдъвче. Стомахът й благоволи да го приеме. Гребна с шепи в купата и отпи няколко глътки вода. Водата беше топла, Файър погледна как конят обира зърното по дъното на торбата, побутвайки краищата с муцуна. От пукнатината в земята зад животното се процеждаше дим, жлътнал в сиянието на изгрева. Дим от огън? Или пара? Тук миришеше странно — на пушек от дърва, но и на друго. Постави длан върху топлата скала, където седеше, и разбра, че долу има хора. Нейният под бе нечий таван.
У нея се пробуди плахо любопитство и в същия миг стомахът й реши, че в крайна сметка не желае хляба.
Конят се нахрани, изпи останала вода и застана до Файър, свита на кълбо върху земята. Побутна я с муцуна и коленичи. Файър се размърда като костенурка, подаваща се от черупката си, и се качи върху гърба му.
Конят препускаше напосоки, ту на юг, ту на запад през снега. Прескачаше бързеи, носещи парчета лед, и широки процепи в скалите, от които на Файър й се завиваше свят, защото не виждаше дъното им.
Преди пладне забеляза конник да препуска зад тях. Отначало не му обърна внимание, но после разпозна съзнанието на преследвача и по принуда му обърна внимание. Беше момчето.
И той яздеше без седло лашкаше се непохватно и пришпорваше горкото животно да я настигне, за да го чуе. Извика й ядосано:
— Какви ги вършиш? Изпращаш всичките си мисли и чувства околовръст! Тук не е крепостта на Кътър. Има чудовища и диви, недружелюбни хора. Ще те убият!
Файър не го слушаше. Само един поглед към разноцветните му очи я накара да скочи от коня и да се спусне към него, размахала ножа, макар едва сега да осъзна, че има нож.
В същия миг конят реши да хвърли момчето от гърба си, право към нея. Той тупна на земята, но скочи бързо на крака и побягна. Последва хаотична гонитба между скалите и неприятна схватка, в която Файър не успя да удържи победа, защото се измори твърде бързо. Ножът се изплъзна от пръстите й и потъна в широка пролука в земята. Момчето се изправи, докосна разранения си врат и се втренчи смаяно в окървавените си пръсти.
— Опомни се! — извика й задавено. — Овладей се! Не съм те гонил до тук да се боря с теб. Опитвам се да те спася!
— Няма да ме заблудиш с лъжите си! — изкрещя тя, прегракнала от пушека и жаждата. — Ти уби Арчър!
— Джод го уби.
— Джод е твое оръжие!
— О, бъди разумна — скастри я нетърпеливо той. — Наистина ли не разбираш? Арчър имаше непревземаем ум! Кралството ви е пълно със силни съзнания. Та тук учат дори бебетата да пазят мислите си от чудовищата!
— Ти не си чудовище.
— Кажи-речи е същото. Знаеш много добре защо се наложи да убия толкова хора.
— Не знам. Не съм като теб — извика тя.
— Възможно е, но съм сигурен, че разбираш. Баща ти беше като мен.
Файър се втренчи в това момче, в почернялото му от сажди лице, в чорлавата му мръсна коса и окървавеното палто, възшироко, явно откраднато от поредната му жертва, от тяло, не успяло да изгори в имението на Кътър. Съзнанието му се блъсна в нейното, чуждо и предизвикателно недосегаемо.
Той не беше чудовище, да. Но всъщност нямаше разлика. Нима уби Кансръл, та това същество да заеме мястото му?
— Какво си ти? — прошепна тя.
Той се усмихна. Дори върху мръсното му лице усмивката изглеждаше обезоръжаваща — доволна усмивка на малко момче, гордо от себе си.
