— Аз съм Даровит — обясни той. — Името ми беше Имикър. Сега е Лек. Роден съм в кралство, за което не си чувала. Там няма чудовища, но има хора с разноцветни очи, които притежават всякакви таланти — да тъкат, да танцуват, да се бият с меч. Имат и умствени сили. Ала никой от тях не е могъщ колкото мен.
— Лъжите ти няма да ме заблудят — повтори автоматично Файър.
Потърси мислено коня си, който тутакси застана до нея, и тя се облегна на хълбока му.
— Не лъжа — възрази той. — Това кралство наистина съществува. Всъщност са седем кралства и в тях няма нито едно чудовище да тормози хората. Което, разбира се, означава, че малцина са се научили да пазят съзнанието си като делсийците. Делсийците са с далеч по-силно съзнание и са много по-непоносими.
— Щом делсийците те дразнят — прошепна тя, — върни се там, откъдето си дошъл.
Той сви рамене и пак се усмихна.
— Не знам как да се върна. Има тунели, но не ги намирам. А дори и да ги намеря, не искам. Тук сте много напреднали — в медицината, инженерството, изкуството. И е красиво — чудовищата, растенията… Не разбираш ли колко необичайни са растенията тук, колко чудотворни са билките? Мястото ми е в Делс. Но не си въобразявай, че ще се задоволя да контролирам вулгарни контрабандисти като Кътър в затънтените краища на кралството — уточни презрително той. — Искам Кралския град със стъклените му тавани, с болниците и красивите осветени мостове. Искам краля, който и да е той, след като свърши войната.
— С Майдог ли работиш? На чия страна си?
Той махна нехайно с ръка.
— Все ми е едно кой ще спечели. Защо да се намесвам, след като ми правят услуга, унищожавайки се един друг? Чудно обаче как не проумяваш какво място съм ти отредил в плановете си! Разбрала си сигурно, че аз реших да те заловим, аз ръководех шпионите и отвличането. Нямаше да позволя на Кътър нито да те продаде, нито да те накара да му раждаш чудовища. Искам да съм твой партньор, а не господар.
На Файър й бе додеяло от всички на този свят, които искаха да я използват.
— Не да те използвам, а да работя с теб, за да контролирам краля — поклати глава момчето и тя настръхна от объркване, защото смяташе, че той не умее да чете мисли. — И не съм в ума ти — добави нетърпеливо той. — Нали ти казах колко безразборно изпращаш мислите и чувствата си! Разкриваш неща, които не искаш да разкриваш, и от теб ме заболя главата. Съвземи се. Върни се с мен. Съсипа всичките ми килими и гоблени, но ти прощавам. Едно крило на къщата оцеля. Ще ти обясня плановете си, а ти ще ми разкажеш всичко за себе си. Например защо имаш белези по брата. От баща ти ли са?
— Не си нормален — прошепна Файър.
— Ще отпратя хората си — продължи той. — Обещавам. Кътър и Джод и без друго са мъртви. Убих ги. Ще останем само двамата. Край на неразбирателството. Ще се сприятелим.
Сърцето й се сви отчаяно при мисълта от какво глупаво, безумно нещо се бе опитал да я опази Арчър с цената на живота си. Обзе я непоносима скръб. Затвори очи и опря лице в здравия хълбок на коня.
— Тези седем кралства… Къде се намират? — прошепна тя.
— Не знам. Пропаднах през планините и се озовах тук.
— А в онези кралства, откъдето идваш, жените съюзяват ли се с ненормални деца, убили приятелите им? Или жалкото ти сърце подхранва такива очаквания?
Той не отговори. Тя отвори очи и забеляза, че усмивката му се е преобразила в нещо неприятно, което само привидно напомня радост.
— Няма нищо ненормално на този свят — обясни той. — В природата не се случват ненормални неща. Аз съм се случил. Нормален съм и нещата, които искам, са нормални. Силата на твоя ум и красотата ти, дори когато две седмици лежа в несвяст на дъното на лодката, изцапана с тиня и с позеленяло лице… красотата ти е естествена. Природата е страховита. — С още по-широка и странна усмивка той продължи: — Нашите сърца не са с толкова различни размери. Аз убих баща си. Ти — твоя. С голямо сърце ли го направи?
Файър се обърка, защото въпросът бе жесток и поне един от отговорите бе „да“, колкото и безсмислено да звучеше. Беше твърде неовладяна и изтощена да търси логика. Трябва да се защитя с нелогичното, помисли си несвързано. Арчър винаги действаше нелогично, макар да не го забелязваше.
Арчър.
Тя научи Арчър как да пази съзнанието си. И силното съзнание, което му подари, го уби.
Ала и той я учеше. Как да стреля бързо и точно, по-точно, отколкото би смогнала да се научи сама.
Тя се отдръпна от коня и посегна към лъка и колчана, внезапно осъзнала, че висят на гърба и. Забрави обаче, че изпраща безогледно намеренията си. Лек свали своя лък от рамото по-пъргаво от нея и насочи стрелата към коляното й, преди Файър да успее да опъне тетивата. Тя се подготви за заслепяващата болка.
