— Пари, които нямаме — не успявам да се сдържа да добавя. Защото виждам колко много работи мама. Тежката миризма от цигарения дим в казиното се усеща от нея, дори след като се изкъпе и си измие косата. Тя е пропита дълбоко в порите й.
Не вижда ли Тамра сенките под очите й? Не я ли чува как се прибира в пет сутринта?
— Мога да започна почасова работа. Моля те мамо. Само подпиши формуляра. Дори не знаем дали ще ме одобрят. Ще трябва да платим само ако бъда приета. — Отчаянието в гласа на Тамра е нещо ново. Преди, докато живеехме в прайда, го бях виждала само в очите й. Но никога не го бях долавяла в гласа й. Някога тя копнееше по много неща, но се беше примирила с живота си. Питах се защо сега искаше това толкова силно?
И неволно изричам въпроса си на глас.
Тамра ме поглежда, очите й са като тънки кехлибарени ивици.
— Това е нещо, за което дори не съм и мечтала, а сега е възможно.
И тогава разбирам. Сега тя може да има всичко това. Нормален живот. Хората да я приемат. Тук в Чапарал. Чувствам товара, който лежи върху плещите ми. Съзнавам, че до голяма степен зависи от мен дали нещата ще потръгнат.
Това е нейната мечта. Да бъде нормално момиче с нормален живот. За Тамра да бъде мажоретка е част от онова обикновено всекидневие, което тя иска да има.
Мама се взира във формуляра, бръчките около устата й стават по-дълбоки. Ако се подпишеше, Тамра щеше да кандидатства и ако я приемеха, щеше да се наложи да намерим необходимите пари за униформи и прочее.
Нямам никакви съмнения, че Тамра ще бъде приета в отбора. Гледам майка ми в ръцете, любопитна съм дали ще отстъпи поне пред желанието на едната си дъщеря. Знам, че това е различно, но не мога да спра да мисля, защо не я интересува какво искам аз.
Мама кимва уморено, победена.
— Добре.
И в този момент аз също се чувствам победена.
Животът ми тече в едно тихо еднообразно русло откакто Уил замина. Училище, вечеря с мама, слушане на музика и гледане на телевизия с Тамра.
Вървя машинално по коридорите като робот, който функционира с хладна безпогрешност. Драконът в мен продължава бавно да чезне. Тази част от мен потъва постепенно и мъчително в мрака. Като заздравяваща рана, която пулсира по-малко, боли по-малко и се усеща по-малко. Ще ми се да я отворя, да разкъсам зарасналите краища… да я накарам да прокърви. И да си спомни!
В петък започва да ме измъчва мисълта дали нещо не се е случило с Уил. Почти няма миг, в който да не се питам къде е, къде ловува в този момент. Моят прайд не е единственият, но ние не контактуваме с останалите и затова не знам къде се намират. По тази причина не знам къде е и Уил.
Не е хубаво да си го мисля, но се надявам, че семейството му преследва някой друг прайд. Само не и моя. Искам онези, които оставих там, да са в безопасност. — Лазур, Нидия… дори и Касиан.
Когато мисля за Уил, чувствата ми са ужасно объркващи. В един момент искам да се върне невредим, но в същото време се моля за живота на
Убеждавам себе си, че прайдът е в безопасност. Ние не сме слаби създания. Имаме нашите способности. И сили. Когато случайни туристи навлязат в мъглите на Нидия, впоследствие тя изтрива спомените им и ги отпраща обратно. Но с ловците е различно.
Трепвам уплашено. Това е едно от нещата, които никога не се коментират, но се разбират от само себе си. Прайдът трябва да бъде защитен. Дори ако Нидия изтрие паметта на един ловец, той може пак да се върне, за да преследва нашия вид. Той си остава завинаги хищник.
Хищник, който трябва да бъде унищожен!
Досега никога не бях мислила, че в тази практика има нещо нередно. Особено след смъртта на татко. Но сега…
Виждам единствено лицето на Уил. И при мисълта, че може да е мъртъв, гърлото ми се стяга до болка. Заради момчето, което ме пощади. Момчето, чиято красота е като невъзможна мечта, толкова по-нереална сега след дългата ни раздяла.
— Хей, Ясинда.
Поглеждам сепнато. Лицето на момичето ми е познато. Мисля, че е от класа ми по английски.
— Здравей — кимвам й в отговор. Не си спомням името й.
Опитвам се да изляза от унеса си, докато вървя по коридора. Да изключа автопилота. Заприличала съм на пустинята, която ме обгражда отвсякъде. Суха и безжизнена.
Свикнала с монотонния ритъм, в който не се случва абсолютно нищо.
И точно това е, което ме безпокои. Това тихо еднообразие. Пасивното бездушие, с което приемам всичко, заплашва да ме помъкне към дъното. Майка ми е права. Ако искаш да убиеш своето
Не мога да продължавам така. Не мога да остана тук. Трябва да намеря изход. Трябва да летя… Трябва да продължа да се опитвам.
Преди да вляза в класната стая, си поемам дълбоко въздух. Днес в часа по физическо момчетата ги нямаше. Бяха в залата за вдигане на тежести, докато ние играехме в салона. Не знам дали Уил се е върнал, но си казвам, че това няма значение. Не мога да изляза с него. И не мога да му се доверя. Никога.
