Силни думи. Аз съм такава лъжкиня. Защото, въпреки че се заклех да го забравя, не го сторих. Спомням си всичко, свързано с него. Той ми липсва също като затуленото от облаци небе, мъглите и пулсиращата земя.
Той е единственото нещо, за което мисля. И единственият, когото копнея да видя отново. Макар да знам, че това е грешно. Макар да знам, че трябва да го избягвам.
Влизайки в стаята, аз леко се препъвам, когато виждам Зендър и Ангъс в дъното. По тила ми пробягва хладна тръпка.
Те са се върнали.
11
Моментално се оглеждам за Уил. Не го виждам никъде.
Неувереното ми сърце се свива от болка. Зендър ме наблюдава, катранено черните му очи са непроницаеми. Той кимва за поздрав. Ангъс говори с момичетата на съседната маса, размахвайки големите си силни ръце във въздуха. Той не ме забелязва.
В ума ми отчаяно отеква една-единствена мисъл. Уил го няма. Уил го няма.
Сядам на стола си. Гледам право напред. Катрин още не е дошла. Разстоянието от крилото по изкуствата до тук е доста голямо.
Бърша ръце в джинсите си. Мнозина се нареждат в редица в предната част на стаята, нетърпеливи да получат пропуски, за да се освободят от часа. Усещам, че Зендър се е вторачил в гърба ми и обмисля дали да не се нареди на опашката.
Той току-що се е върнал от лов. Може би ръцете му още са изцапани с пурпурната, пречупваща светлината кръв на драконите?
Може би и той като хрътките умее да надушва плячката си? Може би усеща, когато наблизо има дракони? Може би усеща мен! Защото това би обяснило хищния поглед, с който ме наблюдава.
В този момент се чува пронизващия болезнен звън на първия звънец. Вече съм свикнала с него. Почти не трепвам на мястото си. Обзема ме негодувание. Примигвам веднъж, стискайки силно очи. Не искам да свиквам с нищо от това.
— Хей, Ясинда, искаш ли да дойдеш с мен и Майк в библиотеката? — Нейтън се спира до чина ми с непринудена усмивка на момчешкото си кръгло лице.
— Благодаря, не. Ще уча тук с Катрин.
Свивайки рамене, Нейтън и приятелят му застават в редицата, а аз се замислям дали не трябваше да се присъединя към тях. Дали все пак да не го направя?
И след това мислите ми за бягство са прекъснати, усещам в гърдите си познатите вибрации, които постепенно се разпростират из цялото ми тяло. Кожата ми се съживява. Обръщам глава и в следващия момент търсещите ми очи се спират на Уил, който тъкмо влиза в стаята.
Всичко у него изглежда някак по-ярко, отколкото съм го запомнила.
Златните кичури в кестенявата му коса. Блясъкът в светлокафявите му очи. Височината му. Широчината на раменете. Всяко друго момче в сравнение с него изглежда дребно. Незряло и глупаво.
Изведнъж дните, в които не го виждах, ми се струват цяла вечност. Чаках този момент твърде дълго. Да го зърна отново. Да усетя как белите ми дробове се изпълват. И как сърцето бие силно в гърдите ми.
Да почувствам как моето
Погледът му попада върху мен. Лешниковите му очи са ярки и жадни по начин, който кара кожата ми да пламне. Но неговите очи не са единствените, които ме наблюдават. Усещам зад себе си и пронизващия поглед на Зендър.
Уил тръгва към чина ми и аз забравям за всички останали. Забравям, че трябва да стоя настрана от него. Когато Уил е толкова близо, забравям дори за неясния страх, който Зендър поражда у мен. Искам единствено Уил да се спре пред мен, да каже нещо и да направи магията си, която се отразява така благотворно върху вехнещата ми душа. Нуждая се от това. Сега е почти до чина ми. Белите ми дробове се разширяват, тлеят. В гърлото ми се надига пара. Чувствам се прекрасно. Чувствам се жива.
Изпънатата ми кожа се затопля и по нея пробягват леки златисточервени проблясъци. Стисвам ръката си и пръстите ми се забиват болезнено в плътта ми. Като че ли по този начин мога да спра превръщането си в дракон в стая пълна с човешки същества.
Сега е толкова близо, че мога да видя зелените и златистите пръски в кафявите му очи. Още една крачка и ще бъде до чина ми.
Сдържам дъха си. Очаквам някакъв знак от него…
След това той отклонява поглед от мен и поглежда над главата ми към братовчедите си. През лицето му преминава лека сянка и аз излизам от унеса, в който съм изпаднала. С отегчено изражение подминава чина ми, където аз седя трепереща на стола си.
Студеният начин, по който ме игнорира, кара дъхът ми да спре. Надигналата се у мен топлина ме напуска, докато издишам гореща струя въздух през носа си. Огънят в дробовете ми стихва и се превръща в тлееща жарава.
Нищо? Нито думичка.
Мисля си за последния път, когато го видях — колко мил беше тогава. Мисля си за бележката, която ми остави. Във всичко това нямаше логика. Ръцете ми треперят. Стисвам ги силно една в друга. Не би трябвало да се чувствам толкова съкрушена. Така или иначе бях решила да го отбягвам. Да приключа с това, още преди да е започнало.
Звънецът бие точно когато Катрин сяда до мен, ярките й очи сияят под дразнещата флуоресцентна светлина.
