Огнена светлина полностью

— Това е странно, имайки предвид как ме подмина днес в класната стая.

— Ти скъса бележката ми — отвръща той и един мускул трепва на челюстта му.

— Няма значение. — Свивам рамене, разкършвайки леко едното от тях.

— Напротив, има. Трябваше да я прочетеш.

Въздържам се да попитам какво е пишело в нея, отказвайки да бъда въвлечена в този разговор. Решила съм да стоя настрана от него. Затова не трябваше да се интересувам от него. И не трябваше да се хващам на уловките му.

— И смяташе да позвъниш на звънеца ми в един сутринта.

— Разбира се, че не.

— Тогава защо…?

— Не спя добре. Реших, че мога поне да видя къде живееш.

Той не спи добре? Значи ставахме двама. Но какво го държеше буден? Чувство за вина? Кръвта на моя вид, с която са изцапани ръцете му? Или може би това имаше нещо общо с мен?

Първо ме покани да излезем и след това неочаквано промени решението си. Държа се с мен като с прокажена в класната стая. Защо? Искам да знам, но не смея да го попитам. Това само би породило нови проблеми. Рискувам да отворя врата, която се бях заклела да затворя завинаги.

Около нас цари тишина. Толкова плътна, че изглежда почти материална. Той ме поглежда косо, златото в лешниковите му очите извиква топлина в гърдите му, разпалва пламък, който си мислех, че е угаснал.

Един негов поглед е достатъчен да разпали жаравата в мен. Тя се разгаря като от внезапен порив на вятъра. Той ми въздейства именно по този начин. И колкото и да се опитвам да се убедя, че не се нуждая от него, за да събудя моето драки, той всеки път доказва, че греша. Може би нуждата не може да бъде разделена от желанието.

13

Известно време Уил кара безцелно. Завивайки от една улица в друга. Те всички си приличат. Домове на средната класа в различни нюанси на бялото и бежовото, наредени в една линия покрай тротоара. Керемидени покриви, напомнящи на развълнувано червено море.

Сърцето ми препуска, развълнувано от близостта му. Живо, както не е било от дни, които ми се бяха сторили като години.

Не съм забравила обещанието, което си дадох. Обещанието да страня от него. Чувам го как отеква в ума ми. В костите ми.

Но си спомням и другото обещание, което си дадох, когато за пръв път дойдох тук. Тогава се заклех да запазя моето драки живо, на каквато и да е цена. А когато съм край него, драконът в мен почти не може да бъде обуздан. И несъмнено е жив.

Нежно улавям бедрата си и плъзвам ръце по настръхналата си кожа. Докато не убедя майка ми да се върнем обратно, неговата близост е може би единственото ми спасение. И за целта трябва да му позволя да бъде близо до мен… Сърцето ми прескача един удар при тази мисъл.

Ниският му глас прекъсва тишината.

— Не ми каза какво правеше навън толкова късно.

— На мен също не ми се спеше — отвръщам. Което не е точно лъжа.

Устните му се извиват почти незабележимо.

— Значи сме идеални един за друг. Двама души, страдащи от безсъние.

Идеални един за друг.

На лицето ми се изписва глуповата, налудничава усмивка.

И дори когато неговата усмивка угасва, не успявам да изтрия своята. Не мога да сдържа идиотското щастие, което прелива в гърдите ми.

— Ти кървиш — съобщава той и отбива бързо встрани.

Проследявам погледа му и забелязвам ивицата кръв върху горната част на бедрото ми. Сърцето ми се свива от ужас. Обръщайки ръката си виждам малката рана върху дланта ми, от която сълзи кръв. Мислено се моля да не се загледа в цвета й.

На светлина лилавото блещукане на кръвта ми е съвсем очебийно. Но в този сумрак няма да е толкова видимо. Или поне така си казвам, поемайки си дълбоко въздух.

— Няма нищо, одраскала съм се на оградата.

Уил съблича блузата си през главата. Дъхът ми засяда в гърлото ми. Гърдите му са широки и гладки. Мускули и сухожилия опасват цялото му тяло и трептят под кожата му.

Той сгъва блузата си на топка и я притиска към дланта ми. Сякаш имам смъртоносна рана.

— Н-не, няма нужда — промърморвам аз. Свивам пръстите си, защото ме обзема неистовото желание да докосна гърдите му. — Ще си съсипеш блузата.

— Моя е вината, че беше на онази ограда. Нека направя това, става ли?

Кимвам безгласно. Тъй или иначе не мога да се съпротивлявам. Усещам натиска на пръстите му върху ръката си и от тях струи топлина. Затварям очи. Неговата галантност ми напомня за онзи първи път, когато ме докосна. Там, в малката пещера. Спомням си близостта ни. Начинът, по който ме поглъщаше с очи.

Сега, когато отново съм толкова близо до него, си поемам въздух и пия уханието му. Солената топлина на тялото му. Буйна гора. Влажен вятър. Знам къде е бил. Знам къде е ловувал. Мигновено се пренасям у дома.

Отварям очи и изучавам лицето му, забелязвам как ускорено тупти пулсът на гърлото му. Ноздрите му се разширяват, сякаш той също поема аромата ми.

Погледът му се спуска към гладката повърхност на бедрото ми и ивицата тъмновиолетова кръв. Кожата ми блести като златна под светлината на близката улична лампа. Или поне се надявам това да е причината. За нищо на света не трябва да се преобразявам в този момент!