Изправям се на колене, обгръщам раменете му с вкопчени пръсти, опитвайки се да бъда още по-близо до него. Ръцете ми обхождат тялото му, спускат се от гладките му рамене надолу към гранитните му гърди. Сърцето му бие като барабан под пръстите ми. Кръвта ми кипи, белите ми дробове се разширяват и тлеят. Не мога да си поема достатъчно въздух през носа… Или поне не толкова, колкото е нужно, за да охладя димящите си дробове.
Ръцете му се плъзват по бузите ми, обхващайки лицето ми. Кожата му е като ледена върху напуканата ми плът и аз го целувам още по-силно.
— Кожата ти — прошепва той с устни върху моите, — толкова е…
Изпивам го — думите му, докосването му, простенвам от вкуса му, от внезапното горещо изпъване на кожата ми. От възхитителния опън в гърба ми.
Той ме целува по-силно с хладните си сухи устни. Движи ръцете си надолу по лицето ми, през челюстта към шията ми. Връхчетата на пръстите му ме докосват зад ушите и аз потръпвам.
— Кожата ти е толкова мека, толкова топла…
И тогава осъзнавам какво всъщност означава приятното подръпване в гърба ми. Крилата ми са будни. Готови и нетърпеливи, каквито не са били, откакто пристигнах в Чапарал. Те напират в гърба ми, на път всеки момент да се освободят.
Отдръпвам се с вик и протягам ръка към дръжката. С болезнен стон отварям вратата, слизам, препъвайки се, и падам на колене на тревата.
Изправям се на крака и без да си правя труда да затворя вратата… просто побягвам.
Отчаяният му вик ме следва:
— Ясинда!
Когато съм достатъчно далече, така че да не може да забележи леките промени във външния ми вид, аз се спирам и поглеждам назад. Гърдите ми се надигат и се спускат под напора на горещото ми дихание.
Той се навежда над скоростния лост, почти прехвърляйки се на пасажерското място. Някаква сянка преминава през лицето му. Емоция, която не мога да разчета. Нещо неразгадаемо.
— Ще се видим в училище — казва Уил с такава решителност, сякаш това е извън всякакво съмнение.
Без да му отговоря, без да потвърдя, се обръщам и се затичвам по алеята толкова бързо, колкото ме носят краката ми.
— Ясинда — извиква той отново и аз трепвам, надявайки се да не събуди мисис Хенеси или съседите.
Не го изричам, но отговорът ми е недвусмислен, изписан на лицето ми, подсказан от паническото ми бягство. Уил го чува високо и ясно и той очевадно не му хареса. Вероятно целувката ни го беше накарала да мисли, че онова, което ни свързва, трябваше да получи своя шанс.
Но за мен нашата целувка означаваше точно обратното. Тя ме убеди в онова, което вече знаех, но отричах досега. Не мога да рискувам да бъда с него. Дори той да бе превъзмогнал задръжките към мен, аз не мога да кажа същото. Не би имало нищо лошо в това да черпя сили от него… но да изгубя изцяло контрол над себе си и да се преобразя пред очите му, е нещо съвсем друго. Сега знам това. Знам какво трябва да направя.
Няма да разговарям с него в училище, няма да го поглеждам… И със сигурност никога повече няма да го докосвам.
Дори това да ме убие, няма да го забелязвам и винаги ще стоя далече от него.
Докато бързам надолу по алеята, пръстите ми се свиват и неволно докосват леко наранената ми длан, чувствам влагата там. Кръв. Моята кръв. Доказателство за това, което съм.
В следващия миг ме обзема паника и сърцето ми се свива от ужас.
Спирам рязко и се обръщам, с напразната надежда, че Уил все още може да е там, но той си е отишъл. Отнасяйки… блузата си. Отправяйки се към свърталището на моите врагове.
Затварям очи и поклащам глава, страх стяга гърлото ми като в менгеме. Тръгнал си е с блузата, по която е моята кръв. Моята лилава драконова кръв.
И когато я види, ще разбере. Ще узнае точно какво съм.
Къщата е тиха, когато влизам вътре, движейки се като сянка през стаите, които сякаш ме затискат. Сега повече от всякога. Неподвижният силует на Тамра се очертава под завивките, докато си събувам тихо обувките.
Леглото подава под тежестта ми. Въздъхвам, когато дръпвам завивките до брадичката си. Обхващам ръце пред гърдите си и търся успокоение, каквото не чувствам. Мисля единствено за блузата с моята кръв, която сега е у Уил.
— Ако провалиш всичко, никога няма да ти го простя.
Странно, но безплътният глас на сестра ми в мрака не ме стресва. Не и сега, докато умът ми трескаво търси начин как да премахне доказателството, че не съм човешко същество.
Тя не иска обяснение и аз не й давам такова. Достатъчно е, че съм била навън и тя знае това. Според нея от мен тъй или иначе не може да се очаква нищо добро.
Леглото й изскърцва, когато се обръща на другата страна. Не мога да измисля какво да кажа. Не знам как да я успокоя. Никакви думи не могат да ме накарат да се чувствам по-малко виновна, по-малко егоистична.
Устните ми помръдват при спомена за целувката на Уил. Тогава едва не изгубих контрол над себе си. Едва не се разкрих. Едва не погубих всички ни.
И опасността няма да премине, докато не стигна до блузата на Уил.
Трябва да се добера до нея. На всяка цена!
14
