- Има ли нещо общо с мъжа, който умря?
- Нещо общо с него? Да.
- Той ли прави това?
Тя поклати глава. После попита:
- Закуси ли?
Поклатих глава.
- Ами, добре. Хайде.
Тръгнахме заедно надолу по черния път. Имаше няколко къщи покрай пътя по онова време, разхвърляни тук-там. Тя сочеше към тях, докато ги подминавахме.
- В онази къща - каза Лети Хемпсток - един човек сънува, че са го продали и превърнали в пари. Сега започна да вижда разни неща в огледалата.
- Какви неща?
- Себе си. Но с пръсти, които стърчат от очните му кухини. И от устата му излизат разни неща. Като щипци на рак.
Представих си хора с рачешки щипци, излизащи от устите им.
- Защо намерих шилинг в гърлото си?
- Той искаше хората да имат пари.
- Копачът на опали? Който умря в колата?
- Да. Донякъде. Не точно. Той започна всичко това, като някой, който запалва фитила на фойерверк.
Смъртта му подпали хартията. Онова, което избухва сега, не е той. Някой друг е. Нещо друго.
Потърка луничавото си носле с мръсна ръка.
- Една госпожа е полудяла в онази къща - каза ми тя и изобщо не ми хрумна да се усъмня. - Крие пари в дюшека си. Сега не иска да стане от леглото, да не би някой да ѝ ги вземе.
- Откъде знаеш?
Тя сви рамене.
- Като поживееш малко тъдява, научаваш това-онова.
Ритнах камъче.
- Под „малко“ имаш предвид доста дълго, нали?
Тя кимна.
- На колко си всъщност?
- Единайсет.
Помислих малко, после попитах:
- От колко отдавна си на единайсет?
Тя ми се усмихна.
Минахме покрай фермата Карауей. Стопаните, които един ден щях да опозная като родителите на Коли Андърс, стояха в двора и си крещяха един на друг. Замълчаха, щом ни видяха.
Когато завихме по пътя и престанаха да ни виждат, Лети каза:
- Горките хора.
- Защо „горките хора“?
- Защото имаха парични проблеми. А тази сутрин той сънува, че тя... тя прави лоши неща. За да спечели пари. Тъй че погледна в дамската ѝ чанта и намери много сгънати банкноти по десет шилинга. Тя твърди, че не знае откъде са дошли, но той не ѝ вярва. Не знае на какво да вярва.
- Всички тези свади и сънищата. Заради пари е, нали?
- Не съм сигурна - отвърна Лети и в този момент ми се стори толкова възрастна, че почти се уплаших от нея.
- Каквото и да става - отрони по някое време, -всичко може да се оправи. - Видя изражението на лицето ми. Притеснено, уплашено дори. - След палачинките обаче.
Лети ни направи палачинки в голям тиган на кухненската печка. Бяха тънки като хартия и щом всяка палачинка станеше готова, Лети изстискваше лимон върху нея, цопваше лъжичка сладко от сини сливи в средата и я навиваше плътно, като пура. Когато станаха достатъчно, седнахме на кухненската маса и ги изгълтахме лакомо.
В онази кухня имаше камина и пепелта в огнището още тлееше от предната нощ. Кухнята е приветливо място, помислих си.
- Страх ме е - казах на Лети.
Тя ми се усмихна.
- Ще се погрижа да не пострадаш. Обещавам.
Още бях уплашен, но не толкова много.
- Просто е страшно.
- Казах, че обещавам - отвърна Лети Хемпсток. -Няма да позволя да пострадаш.
- Да пострада ли? - попита тънък, дрезгав глас. -Кой е пострадал? Какво е пострадало? Защо трябва да пострада някой?
Беше старата госпожа Хемпсток. Държеше престилка в ръцете си и вътре имаше толкова много нарциси, че отразената в тях светлина преобразяваше лицето ѝ в златно, а кухнята сякаш бе окъпана в жълта светлина.
- Нещо причинява пакости - каза Лети. - Дава на хората пари. В сънищата им и в реалния живот. - Показа шилинга ми на старата госпожа. - Приятелят ми се задавил с този шилинг, когато се събудил тази сутрин.
Старата госпожа Хемпсток остави престилката си на кухненската маса и бързо отмести нарцисите от плата на дървения плот. После взе шилинга от Лети. Примижа към него, подуши го, потърка го с пръсти, вслуша се в него (или го доближи до ухото си), после го близна с върха на червения си език.
- Нова е - каза накрая. - Пише 1912 на нея, но вчера не съществуваше.
- Знаех си, че имаше нещо Странно в нея - каза Лети.
Погледнах старата госпожа Хемпсток.
- Как го разбрахте?
- Хубав въпрос, миличък. По разпадането на електрона най-вече. Трябва да погледнеш нещата отблизо, за да видиш електроните. Те са онези, дребничките, дето приличат на усмивчици. Неутроните са сивите, изглеждат, все едно че се мръщят. Електроните бяха малко прекалено усмихнати за 1912 г., тъй че после огледах ръбчетата на буквите и главата на стария крал, и всичко беше малко прекалено чисто и рязко очертано. Дори там, където бяха протрити, все едно че нарочно са били изтъркани.
- Трябва да имате много добро зрение - отроних аз.
Бях впечатлен. Тя ми върна монетата.
- Не е като някога, но човек като стигне на моята възраст, и зрението му няма да е като някога. - И се изкиска, все едно че беше казала нещо много смешно.
- А колко стара сте?
