Лети ме погледна и аз се притесних, че бях казал нещо невъзпитано. Понякога възрастните не обичат да ги питат за възрастта им, а понякога обичаха. Според опита ми старите хора обичаха. Гордееха се с възрастта си. Госпожа Уолъри бе на седемдесет и седем, а господин Уолъри на осемдесет и девет и обичаха да ни казват колко са стари.
Старата госпожа Хемпсток отиде до един шкаф и извади няколко цветни вази.
- На доста. Помня, когато беше направена луната.
- Не е ли имало винаги луна?
- И таз хубава! Не, разбира се. Помня деня, в който луната дойде. Погледнахме към небето - цялото беше мръсно кафяво и опушено сиво тогаз, не зелено и синьо... - Напълни на мивката всяка ваза до средата. После взе черни кухненски ножици и клъцна стръковете на всеки нарцис с по един пръст отдолу.
- Сигурни ли сте, че призракът на онзи мъж не прави това? - попитах плахо. - Сигурни ли сте, че не ни дебнат духове?
Тогава двете се засмяха, момичето и старата жена, а аз се почувствах глупаво.
- Извинете.
- Призраците не могат да правят нищо - каза Лети.
- Не ги бива дори в местенето на нещо.
- Иди доведи майка си — каза старата госпожа Хемпсток. - Тя се е хванала да пере. - А после, към мен: - Ти ще ми помогнеш с нарцисите.
Помогнах ѝ да подредим цветята във вазите и тя ме попита къде ще е най-добре да сложим вазите из кухнята. Поставихме ги там, където аз предложих, и се почувствах прекалено важен.
Нарцисите бяха като петна слънчева светлина и направиха тъмната дървена кухня още по-приветлива. Подът бе направен от червени и сиви каменни плочи. Стените бяха варосани.
Старицата ми даде парче пчелна пита, от кошерите на Хемпсток, на очукана чинийка и сипа отгоре ѝ малко сметана от една кана. Изядох я с лъжица и задъвках восъка като дъвка. Медът се стичаше в устата ми, сладък и лепкав, с уханието на диви цветя.
Изгребвах последната сметана и мед от чинийката, когато Лети и майка ѝ влязоха в кухнята. Госпожа Хемпсток беше пак с високите гумени ботуши и когато нахлу вътре, сякаш беше много ядосана.
- Майко! Даваш мед на момчето. Ще му развалиш зъбите.
Старата госпожа Хемпсток сви рамене.
- Поприказвах си хубавичко с шавливците в устата му - отвърна тя. - Казах им да не му закачат зъбите.
- Не можеш да командориш просто така бактериите - възрази по-младата госпожа Хемпсток. - Не го обичат.
- Глупости на търкалета - изсумтя старата дама. -Оставиш ли шавливците на мира, ще си я карат както си знаят. Покажи им кой е шефът, и ще се изпотрепят да ти угодят. Опитвала си сиренето ми. - Обърна се към мен. - Печелила съм медали за сиренето си. Медали! По времето на стария крал пътуваха цяла седмица дотук, за да купят пита от сиренето ми. Казваха, че кралят лично го хапвал с хляба си, и момчетата му, принц Дикън и принц Джофри, и даже малкият принц Джон, кълняха се, че било най-хубавото сирене, което някога са вкусва...
- Бабо — каза Лети и старата дама прекъсна думата си по средата.
- Ще ти трябва лескова пръчка. - Каза майката на Лети и добави някак колебливо: - Мисля, че можеш да вземеш момчето. Монетата е негова и ще е по-лесно, ако е с теб. Направила го е тя.
-Тя?
Лети държеше ножчето си за моливи с рогова дръжка - беше затворено.
- Намирисва ми на „тя“ — каза майката на Лети. -Може и да греша, имай го предвид.
- Не вземай момчето - каза старата госпожа Хемпсток. — Търсите си белята.
Разочаровах се.
- Ще се оправим - каза Лети. - Ще се грижа за него. Той и аз. Ще бъде приключение. И ще ми е компания. Моля те, бабо?
Погледнах с надежда старата госпожа Хемпсток и зачаках.
- Да не кажеш, че не съм те предупредила, ако всичко се провали - каза старата госпожа Хемпсток.
- Благодаря ти, бабо. Няма. И ще внимавам.
Старата госпожа Хемпсток изсумтя.
- Само да не направите нещо глупаво. Подхождай много внимателно. Връзваш го, затваряш го отвсякъде да не избяга и го връщаш да спи.
- Знам - каза Лети. - Знам всичко това. Честно. Всичко ще е наред.
Така каза. Но не беше.
Лети ме заведе до една лескова горичка край стария път (лешниковите реси висяха натежали в пролетното утро) и откърти тънка клонка. После с ножа си, все едно че го беше правила десет хиляди пъти преди, обели кората на клонката и я окастри, тъй че заприлича на буквата „У“. Прибра ножа си (не видях къде точно) и хвана в ръцете си двата края на „У“.
- Не търся с нея - каза ми тя. - Просто я използвам като водач. Гледаме за синьо... синя бутилка мисля, за начало. Или нещо червеникавосиньо и лъскаво.
Заоглеждах с нея наоколо.
- Не виждам нищо такова.
- Тука ще е — увери ме тя.
Оглеждах наоколо и попивах с очи тревата, червеникаво кафявата хранилка за кокошките отстрани на пътеката, някаква ръждясала земеделска машинария, масата на дървеното магаре край пътя и шестте празни гюма за мляко на нея. Видях къщата от червени тухли на Хемпсток, сгушена кротко като дремещо животно. Видях пролетните цветя. Вездесъщи бели и розови маргаритки, лъскаво жълти чашки на лютичета, глухарчета и макар и късно за сезона - самотен синчец в сенките под масата с гюмовете за мляко, още блещукащ с капчици роса...
- Там ли? - попитах.
