— Ако останем тук, ще пощуреем. Открихме таблет с карта на мястото, откъдето е пристигнал бергът. Да съберем каквито припаси намерим и да отидем там — може да научим нещо повече.
— Съгласен — обади се Алек. — Трябва да се махнем по-далече от това място.
— Почакай, ами Дарнел? — попита Марк. Макар да знаеше какъв ще е отговорът, почувства се по-добре, защото бе попитал. — Не трябва ли да го погребем?
Погледите на Трина и Алек бяха достатъчно красноречиви. Не можеха да рискуват да се приближават до заразения.
— Отведи ни при Лана и останалите — заръча Алек на Трина. — А после ще поемем на път.
Докато претърсваха градчето за приятелите си, Марк се зачуди защо никой не иска да излезе на улицата. Вероятно страхът караше хората да се крият в домовете си. В селото цареше зловеща тишина, но той усещаше върху себе си погледите на хората, които ги следяха иззад прозорците. Едва ли трябваше да се изненадва от постъпката им. Светът бе наказал достатъчно всички — защо да рискуват и да се излагат на нови опасности?
Намериха Мъглата и Жабока на втория етаж на една дървена къщурка в покрайнините на града, срещу Наклонената колиба. Трина не знаеше къде може да е Лана. Откриха я чак след час, заспала под един шубрак на брега на реката. Явно изтощението си казваше своето. Веднага след отлитането на Марк и Алек с берга тя бе поела нещата в свои ръце. Беше поставила под карантина заразените, бе организирала изнасянето на труповете — при това бе изискала всички да са с маски и ръкавици, — както и доставката на храна по домовете. Никой в селото нямаше представа какво всъщност се е случило, но от самото начало Лана бе настояла да процедират така, сякаш си имат работа със силно заразен агент.
— Не съм болна — осведоми ги тя, докато вървяха обратно към селото. — Всичко стана толкова бързо, а тези, които се разболяха впоследствие, вече са мъртви. Мисля, че досега трябваше да се проявят първите симптоми.
— Колко бързо става? — попита я Марк. — Колко време е нужно, за да се разбере дали си болен?
— Всички, освен Дарнел издъхнаха до дванайсет часа. Свестиха се около два часа след нападението и почти веднага показаха първите симптоми. Според мен тези, които досега не са проявявали признаци на болестта, може да се сметнат за чисти.
Марк огледа групата. Жабока пристъпваше неспокойно от крак на крак. Мъглата бе свела поглед към земята. Алек и Лана се спогледаха мълчаливо, сякаш водеха безсловесен разговор. А Трина гледаше към Марк. Очите й казваха всичко — ще преживеят и този път, както бе ставало досега.
След час се върнаха в тяхната колиба и се заеха да тъпчат раниците си с припаси. Докато работеха, несъзнателно се стараеха да стоят на разстояние един от друг. Предпазливостта сякаш се бе превърнала в тяхна втора природа. Марк изми ръцете си поне три пъти по време на подготовката за тръгване. Тъкмо бяха приключили и вече мятаха раниците на гръб, когато Мъглата изстена. Марк я погледна с намерението да се съгласи с нея — раниците наистина бяха твърде тежки, — но когато зърна лицето й, сърцето му се сви. Беше пребледняла и се подпираше с две ръце на масата. Марк се стъписа — допреди малко тя изглеждаше съвсем добре. Изведнъж краката й се подкосиха и тя падна на колене. Докосна колебливо с ръка слепоочието си, сякаш се страхуваше какво може да напипа там.
— Главата… ме боли — прошепна.
— Всички да излязат навън! — извика Лана. — Навън! Веднага!
Марк бе онемял. Всичко в него крещеше срещу нареждането на Лана.
— Излизайте! — повтори тя. — Навън ще говорим! — И посочи вратата.
— Вървете — подкрепи я Мъглата с отпаднал глас. — Правете каквото ви казва.
Марк и Трина се спогледаха, но тя се поколеба не повече от миг, преди да излезе навън. Алек я последва, после и Лана. Марк също се отправи към вратата и едва тогава забеляза, че Жабока не помръдва.
— Ей… хайде, човече. Да излезем навън, там ще го обсъдим. Мъгла, кажи му.
— Той е прав, Жабок — каза момичето, свали раницата и седна на пода до нея. Марк не можеше да повярва колко бързо бе преминала от състояние на пълно здраве в тази безпомощност. — Излез и ме остави сама да се оправям. Може просто да съм яла нещо развалено.
Но Марк виждаше, че сама не вярва на думите си.
— Нямаме право да изоставяме така хората си — изтъкна Жабока, втренчил поглед в Марк.
— Освен когато животът ти е изложен на опасност — възрази Мъглата. — Как би се чувствал на моето място? Щеше да поискаш да си тръгна, нали? Хайде, върви!
Тези думи сякаш изстискаха и последните й капчици сила, защото тя килна на една страна и едва не падна.
— Хайде — подкани Марк. — Не я изоставяме. Просто ще излезем да поговорим.
Жабока напусна ядно колибата, като през цялото време мърмореше недоволно.
— Такава бъркотия само — повтаряше той. — Истинска лудница, казвам ви.
Марк погледна Мъглата, но тя бе навела глава към пода и едва си поемаше дъх.
— Съжалявам — едва успя да промълви, преди да излезе навън и да се присъедини към останалите.
Решиха да й дадат един час. После да видят какво става с нея. Дали се подобрява, или влошава.
Или състоянието й е без промяна.
