Светлината се мести, докато непознатият се провира през отвора и се изправя пред тях. Марк едва успява да различи силуета, който принадлежи на мъж. С изцапано лице, сплъстена коса и дрипави дрехи. Зад него се появява още един, после още един. Те всичките изглеждат еднакво — мръсни, отчаяни и опасни. Трима са.
— Чини ми се, че аз задавам въпросите — произнася първият непознат. — Бяхме тук преди вас и не харесваме неканените гости. Вие двамцата защо бягате като изплашени котараци? Какво е станало? Не ми приличате на хора, дето ще се крият под земята.
Марк е изплашен до смърт. Нищо подобно не се е случвало досега в живота му. Той търси подходящи думи, осъзнавайки, че е нужно да отговори, но Трина го изпреварва.
— Слушай, човече, размърдай си мозъка. Няма да сме тук, ако горе не се е случило нещо ужасно. В града.
Марк най-сетне намира сили да проговори.
— Не усещате ли колко е горещо? Ние смятаме, че е бомба или пък газова експлозия.
Мъжът вдига рамене.
— Да не мислиш, че ми пука? Единственото, което ме интересува, е да не пропусна някое ядене. А днес май получихме хубаво подаръче. Малка изненада за мен и момчетата. — Той оглежда Трина от главата до петите.
— Да не си я докоснал — тросва се Марк, усетил, че го изпълва смелост, от каквато допреди миг не е имало и капчица. — Имаме малко храна — ще ви я дадем, ако ни оставите на мира.
— Няма да му даваме храната! — подскача Трина.
Марк се навежда към нея и шепне:
— По-добре, отколкото да ни прережат гърлата.
Чува щракане, после още едно. Когато поглежда към мъжете, зърва блясъка на сребристи остриета.
— Има нещо, което трябва да знаете за нас — казва един от мъжете. — Ние не си падаме по преговорите. Ще вземем храната и всичко друго, което искаме.
Те пристъпват напред, но изведнъж от страничната врата се появява още една фигура. Марк едва успява да си поеме дъх, докато наблюдава кратката и свирепа схватка, която се разиграва пред очите му. Мятащи се тела, избити ножове, разменени удари, пъхтене и стонове. Сякаш в помещението се е появил някакъв супергерой и с нечовешка сила и бързина надвива тримата нападатели. За по-малко от минута и тримата са натръшкани на пода, където се присвиват, псуват и охкат. Фенерът е паднал на пода и осветява ботушите на доста едър мъж.
Този, който ги е преследвал.
— По-късно ще ми благодарите — казва непознатият с дълбок, дрезгав глас. — Казвам се Алек. И мисля, че имаме далеч по-голям проблем от тия трима нещастници.
Марк се пробуди със силно главоболие. Лежеше на скала, вероятно от часове, ако съдеше по схванатото си тяло. Той се претърколи по гръб, изпъшка и погледна към просветляващото над клоните небе… и тогава си спомни съня, толкова ярък и жив, сякаш е бил филм, прожектиран на огромен екран.
Алек ги бе спасил в онзи ден и безброй пъти след това. Но Марк неведнъж му бе връщал услугата. Животът им бе свързан като скалите, земята и планината, където бяха преспали.
Останалите се събудиха след около половин час. Алек им направи закуска от яйцата, които си носеха. Скоро ще се наложи да започнат да ловуват — Марк не беше експерт по тези въпроси, но също щеше да участва, с каквото може. Докато се хранеха приседнали и все още спазващи дистанция помежду си, той се замисли. Колко жалко, че всичко се бе развалило тъкмо когато нещата бяха започнали отново да изглеждат нормални.
— Готови ли сте да тръгваме? — попита Алек, след като се нахраниха.
— Аха — потвърди Марк. Трина и Лана само кимнаха.
— Този таблет е истински божи дар — продължи Алек. — С помощта на картата и компаса ще стигнем на мястото за нула време. Кой знае какво ще открием там.
Те поеха през обгорялата гора и наскоро израслите шубраци.
Вървяха цял ден с надеждата да стигнат някой друг лагер или селище — носеха се слухове, че из Апалачите има много селища. Планините бяха едно от малкото подходящи за заселване места след убийствените слънчеви изригвания, унищожили градовете, и покачването на морското равнище. Марк се молеше най-сетне нещата да се върнат към нормалното. Днес, а още по-добре до края на живота му.
Спряха за следобедна почивка на брега на малко поточе и по някое време Трина щракна с пръсти да привлече вниманието му. Той я погледна и тя кимна с глава към гората. След това се изправи и обяви, че ще се отдалечи по нужда. Марк почака две минути, стана и каза същото.
Срещнаха се на около стотина метра, при един голям дъб. Въздухът ухаеше на свежест, наоколо имаше зеленина.
— Какво става? — попита я той. Стояха на пет крачки един от друг, изпълняваха инструкциите, макар никой да не ги гледаше.
— Омръзна ми това — оплака се тя. — Погледни ни само. Едва успяхме да се прегърнем, откакто бергът нападна градчето. И двамата се чувстваме добре, глупаво е да се държим на разстояние.
Думите й го изпълниха с облекчение. Макар да си даваше сметка, че се намират в тежко положение, желанието й да е близо до него го зарадва.
Марк се усмихна.
— Аз също. Какво ще кажеш да зарежем тая карантина?
Още щом произнесе думите, осъзна колко глупаво звучат.
