В склада бе тъмно и миришеше на прах. Бергът имаше все още достатъчно енергия, но повечето лампи бяха изгорели и вместо тях премигваше аварийното осветление, заради което всичко изглеждаше обляно в кръв. Алек затършува наоколо, но Марк забеляза, че повечето рафтове са празни. На пода се търкаляха само боклуци и захвърлени контейнери. Алек изруга разочаровано и Марк изпадна в потиснато настроение. Какви шансове биха имали, ако тръгнат да спасяват Трина и останалите с голи ръце?
— Там има нещо — промърмори Алек и се насочи към ъгъла. Младежът го последва и надзърна през рамото му. Предметът бе скрит в сенките, но се оказа голям пластмасов сандък с метални закопчалки.
— Безполезно — промърмори Алек, когато пръстите му се плъзнаха за трети път по закопчалките. — Дай ми брадвата.
Марк изтича в коридора, взе брадвата и се върна.
— Ти ли ще го направиш? — попита го Алек, видял, че вдига брадвата. — Сигурен ли си?
— Защо да не съм сигурен?
Алек посочи сандъка.
— Момче, имаш ли представа какво може да съдържа този сандък? Експлозиви. Високоволтови инструменти. Отрова. Кой знае.
— И какво? — попита предизвикателно Марк.
— Ами ако удариш твърде силно, може да настъпят последните мигове в живота ни. Трябва да действаме предпазливо. Внимателно, с точни удари върху пантите.
Младежът едва не се разсмя.
— И тъй като ти не си способен на подобна предпазливост, предлагам да го направя аз.
— Ами, щом настояваш. — Алек отстъпи назад и махна с ръка. — Все пак внимавай.
Марк стисна дръжката на брадвата и се зае да нанася леки и точни удари върху металните закопчалки. По лицето му се стичаше пот, на няколко пъти брадвата едва не се изплъзна от влажните му длани. След десет минути раменете го боляха както никога досега, а пръстите му бяха станали почти безчувствени. Но все пак успя да строши всички закопчалки.
Изправи се, протегна се и трепна мъчително.
— Човече, не беше толкова лесно, колкото изглеждаше.
И двамата се разсмяха и изведнъж настроението на Марк се разведри. Все още не бяха решили най-трудната задача. Но все пак го изпълни увереност, че ще се справят.
— Приятно е да поработиш здравата, а? — подхвърли Алек. — А сега да видим какво ни чака вътре. Хващай капака.
Той преброи до три и двамата повдигнаха капака едновременно — беше тежък и се наложи да го подпрат на стената. Във вътрешността на сандъка имаше нещо продълговато, което отразяваше червеникавата светлина с метални отблясъци. Сякаш беше мокро.
— Какви са тези неща? — попита Марк. На лицето на Алек се изписа почти животински възторг. — Ако съдя по вида ти, май знаеш какво сме открили.
— Ами да — прошепна напрегнато Алек. — Зная. Или поне си мисля, че зная.
— И какво е то? — настоя Марк, който едва сдържаше любопитството си.
Вместо отговор войникът се наведе и взе един от предметите в сандъка. Вдигна го — бе с размерите и формата на пушка — и го огледа. Беше изработен от сребрист метал и пластмаса, малки тръбички се виеха спираловидно около централния корпус. В единия край имаше приклад и спусък, а другият бе като продълговат мехур, от който стърчеше чучур, вероятно късо, извито дуло. Имаше и ремък да се носи на рамо.
— Какво е това? — повтори Марк и в гласа му се долови тревога. Алек само клатеше недоверчиво глава и въртеше предмета в ръцете си.
— Имаш ли представа колко струват тези чудесии? Бяха твърде скъпи, за да се появят на оръжейния пазар. Не мога да повярвам, че го държа в ръцете си.
— Какво държиш? — изгуби търпение Марк. — Какво е това?
Алек най-сетне вдигна глава и го погледна.
— Това лошо момче се нарича трансвиктор.
— Трансвиктор? — повтори Марк. — И какво прави?
Алек държеше оръжието сякаш е древна реликва.
— Кара хората да се разтварят във въздуха.
— Да се разтварят? — повтори скептично Марк. — Какво значи това?
— Без значение е, ако не работят — отвърна Алек, после огледа сандъка и извади отвътре някакъв обемист черен предмет със сребриста заключалка. След това излезе от помещението и затътрузи крака по коридора. — Идвай! — чу се гласът му отвън.
Марк хвърли последен поглед на разтворения сандък и изтича навън. Откри приятеля си в пилотската кабина, седнал в креслото и разглеждащ оръжието с възхищение. Приличаше на дете с нова играчка. Черният предмет от сандъка бе поставен на пода. Вероятно беше статив за оръжието. Или прибор за захранване.
— Добре — поде Марк. — Кажи ми какво прави това нещо.
— Само за момент. — Алек положи внимателно оръжието върху черния статив. Натисна едно копче на малкия пулт отстрани. Чу се писукане, тихо бръмчене и върху оръжието блесна зелен индикатор. — Ще го заредим и сам ще видиш какво прави — обяви гордо. — Да си чувал за равнотранспорт?
Марк завъртя очи.
— Разбира се, че съм чувал. Все пак живея на Земята.
— Добре, мъдрецо. Успокой се. Нали знаеш колко е скъп? И как работи?
Младежът повдигна рамене и приседна на пода.
— Не мога да твърдя, че някога съм използвал равнотранспорт. Или че съм виждал. Но знам, че е молекулярен транспортер.
Алек се разсмя суховато.
