— Нищо чудно отново да са преместили нашите хора — промърмори Алек. — Най-добре да проверим всички къщи в района. Но не забравяй — тази сутрин те все още бяха живи. Видях ги, няма съмнение. Не се предавай, синко.
— Наричаш ме синко само когато си изплашен — подхвърли Марк.
Войникът се усмихна.
— Вярно е.
Стигнаха товарния отсек и Алек задейства рампата. Появи се отвор, който започна да се разширява под акомпанимента на скърцащи механизми.
— Мислиш ли, че корабът ще е в безопасност, докато ни няма? — попита Марк, сетил се за разбития прозорец.
— Дистанционното е у мен. Ще го заключим отвън. Това е най-доброто, което можем да направим.
Платформата опря в земята и скърцането утихна. Лъхна ги горещ въздух. Двамата се спуснаха по рампата и веднага щом се озоваха на земята, Алек я задейства отново с дистанционното. Скоро люкът се затвори.
Двамата се спогледаха. Марк се зачуди в чии очи пламти по-силен огън.
— Да идем да намерим нашите приятели — заяви той.
Те се отдалечиха от берга, стиснали оръжия в ръце, и се насочиха право към царството на хаоса и лудостта, което ги очакваше по-нататък по улицата.
Въздухът бе прашен и сух.
С всяка крачка той сякаш се сгъстяваше и заплашваше да ги задуши. Всеки сантиметър от тялото на Марк бе покрит с лепкава пот, а вятърът, който духаше срещу тях, сякаш бълваше от вътрешността на гигантска пещ и по никакъв начин не охлаждаше кожата. Слънцето бе увиснало високо над тях като чудовище от ада, насочило изпепеляващо око към света под него.
— От доста време не бях излизал посред бял ден на открито — призна Марк, макар че устата му бе залепнала от жажда и езикът му бе подпухнал. — Здравата ще изгорим днес. — Знаеше какво прави. Опитваше се да си внуши, че нещата не са чак толкова зле, че не губи контрол над събитията, че гневът и страхът няма да му попречат да се мобилизира и всичко ще мине добре. Ала усилията му изглеждаха напразни.
Стигнаха първото кръстовище и Алек посочи надясно.
— Още няколко пресечки нататък. Ела, да вървим близо до къщите.
Двамата прекосиха една морава в сянката на къща, която вероятно е била имение. Сградата бе от камък и тъмно дърво и бе доста добре съхранена, въпреки че имаше тъжен и запуснат вид, сякаш предишните обитатели й бяха отнели душата.
Алек се облегна на стената и Марк направи същото. Огледаха района — първо назад, откъдето бяха дошли, сетне и пътя пред тях. Нямаше жива душа наоколо. Странно, но след като вятърът утихна, светът изглеждаше безжизнен като този квартал. Марк се намести в лепкавите си дрехи.
— Не бива да се обезводняваме — подметна Алек и остави оръжието на земята. Смъкна раницата и извади едната от двете манерки. Отпи дълга глътка и я подаде на Марк, който се наслади на всяка изтърколила се в гърлото му капка.
— Уф, човече — въздъхна младежът и върна манерката. — Това беше най-вкусната вода в живота ми.
— Сериозно признание — каза Алек. — Като се има предвид колко пъти през последната година ни е мъчила жажда.
Той вдигна пушката и я метна на рамо.
— Върви след мен. Ще се стараем да се придържаме към задната страна на къщите.
— Съгласен.
Алек се измъкна от сянката и притича до съседния двор. Марк го следваше по петите. Известно време се придържаха към тази тактика — бърз спринт през откритите пространства, притаяване в сянката на сградата, оглеждане и отново спринт.
Скоро стигнаха края на улицата, където трябваше да избират дали да поемат наляво, или надясно.
— Добре — прошепна Алек. — Продължаваме по този път и ще свием на втората пряка вляво. Там ще излезем на широката улица, където одеве се вихреше купонът.
— Купонът? — повтори въпросително Марк.
— Аха. Купонът на онези побъркани типове. Мисли за тях като за кръвожадни психопати, ако от това ще ти е по-лесно. Хайде.
Побъркани типове. Марк бе виждал наркомани през живота си, но никой от тях не бе толкова луд. Вярно, че наркотиците ставаха все по-силни с течение на времето. Такива, от които няма отказване. Никога. Кой знае защо тази дума се заби в съзнанието му.
— Ей! — извика Алек, забелязал, че младежът изостава. Вече беше преполовил улицата. — Сега ли намери време за дрямка?
Марк се отърси от унеса си и хукна. Застигна приятеля си и двамата се притаиха в сянката на триетажна каменна къща. Заобиколиха я и се озоваха отзад. Алек надзърна иззад ъгъла и се втурна през улицата. Марк го последва. Беше изминал едва няколко крачки, когато чу странен звук — като пресеклив крясък на птица. Той вдигна глава, очаквайки да види някое екзотично животно.
Но вместо това зърна приклекнала на покрива жена, облечена с дрипи, мръсна, с рошава, сплъстена коса. Лицето й бе намазано с кал, кичурите — подредени по причудлив, почти ритуален модел.
Тя издаде отново същия звук — нещо средно между смях и накъсана кашлица. Усмихна се и разкри два реда идеално бели зъби, но от гърлото й се изтръгна ръмжене. После се претърколи назад и изчезна зад ръба на покрива.
Марк потрепери. Надяваше се, че ще успее да прогони образа на жената от съзнанието си. Обърна се и забеляза, че Алек е вдигнал оръжието.
— Къде отиде тази? — попита той.
