Грей не се съмняваше в това.
Сейчан дойде на себе си в пълен мрак.
Остана неподвижна, инстинкт за самосъхранение, датиращ от дивите й години по улиците на Банкок и Пномпен, и изчака мъглата в главата й да се разсее. Паметта й постепенно се просмука през черната стена. Бяха я отвлекли, упоили и завързали очите й. Китките и глезените й също трябва да бяха завързани, впитите в плътта й въжета й причиняваха болка. Не бяха свалили превръзката от очите й, но отстрани се процеждаше достатъчно светлина, за да разбере, че е ден.
„Само че дали е същият ден, в който ме отвлякоха?“
Представи си сблъсъка, отхвърчалите Грей и Ковалски.
Дали бяха живи?
Искаше й се да вярва в това.
Отчаянието разяждаше издръжливостта — а тя щеше да има нужда от цялата си твърдост, за да оцелее.
Напрегна притъпените си сетива, за да се ориентира. Лежеше върху нещо твърдо, метално, миришеше на машинно масло. Вибрациите и периодичните разтърсвания показваха, че е в превозно средство.
Може би ван или камион.
Но къде я водеха?
„Защо просто не ме убият?“
Естествено, знаеше отговора на този въпрос. Някой беше научил за обявената за главата й награда и искаше да я продаде.
— Вече можеш да престанеш да се преструваш на заспала — разнесе се съвсем отблизо мъжки глас.
Сейчан вътрешно потрепери. Сетивата й бяха изострени от жестоките улици и задни дворчета на нейната младост и все пак не беше усетила чуждото присъствие. Това я обезсърчи. Не само неговото мълчание, но и пълното му отсъствие. Все едно не съществуваше.
— Първо се отпусни — продължи мъжът на книжовен китайски с лек европейски акцент. Най-вероятно португалски, като се имаше предвид, че бяха в Макао.
— Не възнамеряваме да те убием или да ти причиним зло. Поне лично аз. Това е просто сделка.
Значи беше познала, че някой иска да я продаде. Малка утеха.
— Второ, що се отнася до твоите приятели…
Този път тя наистина потръпна, като си представи лицето на Грей и грубоватия Ковалски. Дали бяха живи?
Мъжът се позасмя, сякаш прочел мислите й.
— Живи са. Опасявам се обаче, само за момента. Отне ни известно време да ги открием — и се оказаха на абсолютно неочаквано място, при нашите конкуренти. Чудех се защо и чак после осъзнах, че няма значение. Има една стара китайска поговорка: yi jian shuang dioa. Струва ми се, че е много подходяща в случая.
Сейчан я преведе наум.
„Една стрела — два лешояда“.
Смисълът на думите я вледени. Този китайски израз си имаше английски аналог.
„Да убиеш две птици с един камък“.
Вратата на асансьора се отвори и от ада се озоваха направо в рая.
Грей последва мъжа със сабята на последния етаж на блока, който рязко контрастираше със задушаващата теснота и мръсотия на долните етажи. Цялото пространство беше отворено, мебелите бяха бели, с прости, чисти линии, подът — от полиран бамбук. Тук-там имаше саксии с пъстри орхидеи. Аквариум с форма на надигаща се вълна, в който плуваха безброй снежнобели рибки, служеше като преградна стена на кухня с безупречно чисти европейски уреди.
Най-голямата разлика с адския пейзаж долу обаче беше обилната светлина, която дори дъждовното време не можеше да помрачи. Огромните прозорци гледаха към полуострова, чак до лъскавите небостъргачи на Хонконг. В средата се издигаше отворен към небето стъклен атриум с фонтан. Буйна зеленина заобикаляше езерце с лилии.
По водната повърхност леко се поклащаше фенер с форма на лотос.
Надвесената над него слаба фигура в роба, пристегната на кръста с колан, държеше дълга ароматична свещица, с която запали нова свещ във фенера.
Грей си представи празника в Макао, хилядите светлинки, всяка в памет на починал близък.
— Защо се катерихме четиринайсет етажа, след като имало асансьор, еба ти? — сърдито каза Ковалски.
Асансьорът най-вероятно се използваше само от триадата, но Пиърс не си направи труда да му го обясни. Цялото му внимание беше насочено към фигурата зад стъклената стена.
Мъжът със сабята ги спря на няколко метра от вратата на атриума.
— Не сядайте.
Жената — защото по малките й боси крака и заобления й ханш личеше, че е
Накрая дълбоко се поклони пред езерцето, изправи се и се обърна. Беше вдигнала качулката на халата си, за да се предпази от дъжда, и лицето й не се виждаше. Отиде до вратата на атриума и бавно я отвори.
После грациозно влезе в помещението.
— Гуанин — напевно произнесе мъжът със сабята и сведе глава.
— M̀h’ gōi3, Джуан. — От ръкава се подаде светла ръка и го докосна по ръката, странно интимен жест.
Главатарката на Дуанджъ се обърна към Грей.
— Говорите за Маи Фън Ли — тихо и спокойно каза тя, но в гласа и се долавяше стоманена заплашителност. — Дошли сте да говорите за жена, която отдавна е мъртва.
— Не и в спомените на дъщеря й.
Гуанин не реагира, което показваше невероятното й самообладание.
— Пак говорите за мъртви хора — още по-тихо отвърна тя след дълго мълчание.
— Не беше мъртва допреди броени часове, когато пристигна в Макао да търси майка си.
