Мощен взрив разтърси стъпалата под краката им и ги събори на колене. Цялото стълбище бавно започна да се отделя от стената.
— Насам! — изкрещя Пиърс, прескочи образувалата се пролука и влетя във външния коридор, който гледаше към двора.
Другите последваха примера му. Гуанин се препъна, изплъзна се от ръцете на Джуан и се олюля на ръба, но Ковалски я подхвана и я пренесе със себе си.
— Благодаря — каза тя, когато здравенякът я остави от отсрещната страна.
— Няма да стигнем до тунелите — изсумтя Грей.
Никой не възрази — явно всички споделяха мрачната му преценка. Долу бушуваха свирепи пожари, подклаждани от сипещите се останки, вдигаше се гъст дим.
— Накъде тогава? — попита Ковалски. — Имаме още десетина етажа, а съм си забравил крилата.
Оценил предложението му, Пиърс го потупа по рамото.
— Значи ще се наложи да импровизираме. — Обърна се към китаеца със сабята. — Заведи ни в най-близкия ъглов апартамент.
Свикнал безпрекословно да изпълнява нареждания, Джуан моментално се подчини и се втурна в лабиринта на блока. След няколко завоя стигнаха до една врата и той я посочи.
Беше заключена. Грей се отдръпна на една крачка и изрита бравата с пета. Старата дървена каса не оказа съпротива и вратата се отвори.
— Вътре! — извика Пиърс. — Трябват ми чаршафи, дрехи, пране, всякакви парцали, от които да направим въже.
Остави тази задача на Ковалски и Гуанин и следван от Джуан, припряно излезе през плъзгащата се врата. Също като всички други балкони, които бяха видели от улицата, терасата беше превърната в метална клетка, затворена изцяло с телена мрежа.
— Помогни ми — каза Грей и се зае да освободи част от парапета.
Докато работеха, блокът тътнеше и се тресеше — разяждана от пожара долу, сградата бавно се рушеше.
Накрая Пиърс успя да откъсне парче от мрежата, хвърли я на обвития в дим двор и викна на двамата в апартамента:
— Какво става с въжето?
— Няма да стигне до земята! — извика в отговор Ковалски.
Планът не беше такъв.
Грей влезе вътре, за да провери докъде са стигнали, и установи, че са успели да завържат двайсетина метра. Блокът силно се разтърси и това му помогна да вземе окончателно решение.
— Това стига!
Хвана единия край на импровизираното въже, върна се на терасата и го завърза за парапета, после прехвърли останалата част навън.
— Какво правиш? — попита Ковалски.
Пиърс посочи отворените балкони на сградата оттатък тясната улица.
— Ти си луд за връзване!
Никой не възрази.
Грей погледна надолу и отново се зачуди колко бетоновоза са успели да минат през невероятно тесните улички, за да стигнат до блока. В момента обаче изпитваше признателност към хонконгските архитекти, които бяха допуснали гъстото застрояване на Дзюлун.
Възседна парапета, хвана самоделното въже, затаи дъх и започна да се спуска на ръце. На няколко пъти за малко да се изпусне и сърцето му се разтуптя силно, но продължаваше да преценява разстоянието до съседната сграда и свободната дължина от въжето, която щеше да му трябва.
Накрая реши, че се е спуснал достатъчно, оттласна се от поредния балкон и се залюля. Гъстият дим лютеше в очите му. Дъгата, която описваше тялото му, постепенно се уголемяваше и той се приближаваше към другия блок.
„Още малко!“
Димът продължаваше да го задушава, започваше да става толкова плътен, че Грей едва дишаше.
Но не смееше да спре.
Накрая носовете на обувките му докоснаха отсрещния балкон. Имаше нужда от повече опора, но успехът подхрани решимостта му. Грей отново се залюля и после се оттласна от мократа от дъжда решетка.
„Хайде…“
— Пиърс! — извика Ковалски от терасата. — Под теб!
Грей погледна надолу. Краят на въжето беше минал през горящ участък и нагоре към него вече пълзяха пламъци.
„О, не!…“
Опита се да вложи цялата си сила в оттласкването, за да спечели още няколко метра — знаеше, че това е последният му шанс.
И после полетя.
Инерцията го понесе покрай стената на горящия блок и оттам над улицата. Грей се преви в кръста, сви крака към брадичката си и се вторачи през тях. Като разчете времето колкото можеше по-точно, ги вдигна, за да минат над отсрещния парапет — след това сгъна колене и увисна на парапета.
Заля го облекчение.
И тъкмо в този момент на невнимание изгуби опората си. Прасците му се хлъзнаха по парапета и той остана да виси само на пети. Разбираше, че това няма да продължи много.
Горящият край на въжето все повече се приближаваше към него.
И тогава нечии ръце неочаквано го хванаха за глезените.
Обитателите на апартамента, съпруг и съпруга, му се бяха притекли на помощ и го издърпаха на балкона. Той скочи на крака, побърза да угаси с подметките си пламъците на въжето, после завърза края му за парапета. Двамата през цялото време му говореха нещо на китайски — явно го укоряваха за рискованата постъпка, като че ли я е извършил за забавление.
Щом завърза въжения мост колкото можеше по-здраво, Грей извика на другите:
— Един по един! С ръце и крака! Хайде!
